Ясните зелени очи на Мег се впиха във вдовицата — саксонка, която по настояване на баща си бе приела за своя компаньонка.
— Често ли клюкарстваш с ратаите, слугите и селяните? — строго попита тя.
— Не е ли вярно? — упорито продължи Едит. — Ще му родиш ли синове?
— Що за въпрос? — опита се да се усмихне Мег. — Да не съм ясновидка, та да знам какви ще бъдат неродените ми деца?
— Казват, че ти си друидска вещица.
— Друидките не са вещици.
— Хората говорят друго.
— Хората говорят всякакви небивалици — тросна се Мег. — Ти си в Блакторн вече от цяла година и би трябвало прекрасно да знаеш това.
Едит хвърли кос поглед към своята господарка.
— Но хората казват и истината.
— Нима? Да си виждала камъните да разцъфват под краката ми или дърветата да се навеждат, за да шептят в ухото ми? Каква глупост!
— Имаш дарба да се оправяш със соколите и билките — изтъкна Едит.
— Аз съм толкова вещица, колкото си и ти. Не искам повече да чувам такива приказки за себе си. Някой плиткоумен човечец може да реши, че са истина.
— Ами че истина са — каза Едит като сви рамене. — Трябва да знаеш, че хората от простолюдието се боят от майка ти.
Мег преглътна резкия отговор, който бе на върха на езика й. Отвореше ли се дума за лейди Ана, Едит ставаше крайно досадна. Легендите около смъртта на Ана бяха запленили компаньонката.
— Майка ми е мъртва — каза Мег.
— Вдовицата на пастира казва друго. Веднъж при изгрева на луната тя видяла призрака на лейди Ана близо до онова езическо гробище.
— Добрата вдовица обича да пийва ейл — отвърна Мег. — От него й се замайва главата. Не беше ли се заклела веднъж, че над ведрото с млякото й танцували феи и че призраци били изпили бурето с ейл, което дължала на някакъв човек в замяна на едно прасенце?
Едит понечи да отговори, но с един рязък жест Мег я накара да замълчи. Искаше да съсредоточи вниманието си изцяло върху самотния воин, който яздеше към крепостта Блакторн.
Доминик льо Сабр изглежда бе толкова уверен в силата си, че беше оставил своята свита далеч зад себе си. Едва сега първите воини от нея започваха да се появяват от мъглата — твърде далеч, за да могат да му помогнат, ако попадне в засада. А подобна възможност съвсем не беше изключена. При вестта, че трябва да омъжи единствената си дъщеря за някакво норманско копеле, лорд Джон бе изпаднал в такава дива ярост, че сърцето му едва не се бе пръснало и не бе изскочило от тялото му, някога прочуто със своите размери и здравина.
Но дори в разцвета на своята младост и сили Джон беше с цяла педя по-нисък от норманския рицар, който в този момент влизаше надменно в двора на крепостта.
Горд воин, каза си мислено Мег. Но ако се вярва на легендата, само ако си изкусен прелъстител ще получиш женска рожба от утробата на своята невяста.
Тя огледа от глава до пети мъжа в черни кожени дрехи и стоманена ризница, с коса, скрита под металния шлем, с жребец, тъмен и буен като сатана.
Сякаш усетил втренчения й взор, рицарят внезапно дръпна юздите на коня. Жребецът се изправи на мускулестите си задни крака, сякаш за да посрещне вражеско нападение. Предните му крака се стрелнаха високо нагоре и копитата прорязаха въздуха. Ако пред него имаше нападател пешак, щеше да бъде премазан до смърт под тежките подкови на бойния кон.
Доминик льо Сабр се държеше с лекота на гърба на изправеното животно, без нито за миг да откъсва очи от прозореца с полувдигнатите кепенци високо горе на главната кула. Въпреки че през тях не се виждаше нищо, той бе сигурен, че лейди Маргарет от Блакторн стои там, между каменните стени, и наблюдава как бъдещият й съпруг влиза в крепостта.
Запита се дали и тя като своя баща продължава да води войната, загубена още през 1066 година, когато Вилхелм Завоевателя бе отнел Англия от саксонските благородници.
Саксонска лейди, ще приемеш ли семето ми без бой? Ще ме дариш ли със синовете, за които копнея така, както жадният копнее за питие?
Един рицар се отдели от свитата на Доминик и препусна в галоп към него. Конят на Доминик отново се изправи предизвикателно на задните си крака, но господарят му без усилие го укроти. В това време другият рицар ги настигна и спря до тях.
И той носеше доспехи и яздеше боен жребец. Не бе нито обичайно, нито разумно да се хаби такова скъпоценно животно за обикновено пътуване, но никой не можеше да бъде сигурен дали Джон от Къмбърланд, господарят на крепостта Блакторн, подготвя сватба или война.
— Кротко, Крузейдър — спокойно каза Доминик на коня си. — Няма признаци за предателство.
— Засега — обади се мрачно другият рицар, като приближи коня си до него.
Доминик погледна брат си. Зорките черни очи на Саймън виждаха всичко, не пропускаха нищо. Саймън, наречен Предания, беше най-незаменимият рицар в свитата на Доминик. Без него Доминик надали би съумял да извърши всички ония бойни подвизи, спечелили му за награда саксонската невяста, чиито богатства и обширни владения навярно изпълваха дори самия английски крал със завист.
Но не и с алчност. Норманските крале бяха разбрали от опит, че сприхавите саксонци от Севера са твърде опасни, за да бъдат предизвиквани на бой. За да ги държи в подчинение, човек трябваше да прибегне не до войни, а до женитби.
— Забеляза ли нещо нередно? — попита Доминик.
— Свен дойде, докато бяхме в гората — каза Саймън.
— Е?
— Направил е това, което му нареди.
— Истински рицар е той — усмихна се дяволито Доминик, защото това, което бе наредил на Свен, беше да проникне в крепостта Блакторн предрешен като поклонник от Светите места и да съблазни някоя от слугините.
— Момичето нямало нищо против — сви рамене Саймън.
Доминик изсумтя.
— Свен узнал, че Дънкан от Максуел е в крепостта — предупреди го Саймън.
Жребецът на брат му се изправи отново на задните си крака, откликвайки на гневното трепване на ездача си.
— А лейди Маргарет? — попита с хладен тон Доминик.
— И тя е в крепостта.
— Любовници ли са?
— Никой не ги е хващал заедно.
Доминик отново изсумтя.
— Това означава само, че са умни, но не и добродетелни. Ами Рийвърите? И те ли са тук?
— Не. Те са с братовчеда на Дънкан на север от тук, в Карлайл — едно от именията на лорд Джон. Или по-скоро едно от твоите имения.
— Още не е. Не и преди да се оженя за дъщерята и бащата да е умрял.
— До сватбата остават два дни. Съмнявам се дали Джон ще остане жив след сватбеното пиршество.
Доминик отвърна поглед от брат си и се взря в главната кула на крепостта Блакторн, която се възправяше застрашително върху зеления хълм пред него. Лорд Джон несъмнено бе похарчил цяло
