състояние, за да издигне тази внушителна постройка с нейните четири етажа, дебели стени и здрави оръдейни кули по ъглите.
Да, не бяха жалени средства, за да може мястото да се превърне в непристъпна бойна твърдина. Недостроена каменна стена опасваше кулата в радиус от тридесетина метра. В завършен вид стената трябваше да стане два пъти по-висока от човек, яхнал кон. Но на места камъкът отстъпваше място на дървени огради, чиято уязвимост набитото око на Доминик съзря от пръв поглед.
Джон поне е проявил достатъчно разум да изкопае широк, дълбок ров с вода около стената, за да възпира нападателите. Но дори така кулата е твърде незащитена. Трябват само няколко кофи гръцки огън върху дървените огради и външната крепостна стена ще бъде пробита. А кулата ще издържи само докато жаждата не принуди бранителите й да се предадат.
Доминик погледна отново високата каменна постройка, кацнала върху прясно раззеленения хълм. В полупостроената външна стена имаше висока порта. Подвижният мост над рова все още не беше спуснат.
— Къде е вратарят? — попита Саймън. — Да не искат да обсаждаме крепостта?
— Търпение, братко — язвително отвърна Доминик. — Джон заслужава по-скоро съжаление, отколкото гняв.
— Бих предпочел да хвърля ръкавицата си в саксонската му мутра.
— Може и да ти се удаде тази възможност.
— Давате ли ми дума, сеньор? — разпалено попита Саймън. Смехът на Доминик отекна стоманен и твърд като метала на шлема му.
— Горкият Джон от Къмбърланд — каза той. — Баща му и неговият баща не са смогнали да удържат норманската вълна. Той също не е успял. А сега умира, повален от смъртоносна болест, и има само една жена за наследник. Каква жалка участ! Ще рече човек, че е бил прокълнат.
— Прокълнат е.
— Какво?
Преди Саймън да успее да отговори, се чу звън на вериги и скърцане на зъбци и подвижният мост бавно се спусна.
— Ах — каза Доминик с нескрито задоволство, — нашият навъсен саксонец е решил да сведе глава пред равните нему норманци. Кажи на останалите ми рицари да пристигат по-бързо.
— С бойните си коне ли?
— Да. По добре да посплашим Джон сега, за да няма сетне кръвопролития.
Тази трезва тактическа преценка на ситуацията не изненада Саймън. Въпреки смелостта и бойните си умения Доминик, за разлика от много рицари, далеч не беше кръвожаден. Дори в битка той не се палеше, напротив — бе студен като норвежка зима. Това бе тайната на неговия успех и доста смущаваше онези рицари, които не бяха се сблъсквали с такава дисциплинираност.
Саймън тъкмо обръщаше коня си обратно към гората, Когато Доминик го повика отново.
— Какво означаваше това, че Джон нямало да оцелее след сватбеното пиршество?
— Че е много по-тежко болен, отколкото си мислехме.
За миг се възцари мълчание, нарушено от звъна на облечен в желязо юмрук по облечено в желязо бедро.
— Тогава бързай, братко — рязко каза Доминик. — Не искам женитбата ми да се отложи заради погребение.
— Чудя се дали и лейди Маргарет очаква сватбата си с такова нетърпение?
— Все ми е едно дали я очаква с нетърпение или ще се запъва като магаре на мост. До Великден аз ще имам наследник.
2
Останала сама в своята стая на четвъртия етаж на кулата, Мег развърза горната си туника и метна износената дреха от груба вълна на леглото. Дългата до земята долна туника бързо я последва. На светлината на свещите кръстът, който Мег носеше на шията си, сияеше като разтопено сребро. При всяка нейна стъпка под нозете й шумоляха сушени билки и цветя, набрани още миналото лято. Тя припряно надяна семпла туника и пелерина — такива, каквито носеха жените от простолюдието.
Откъм голямата зала на долния етаж долетя женски смях. Мег затаи дъх. Молеше се Едит да е твърде заета да флиртува с Дънкан, за да си прави труда да се интересува дали господарката й има нужда от нещо. Неспирното бърборене на компаньонката за грубата сила и студенината на лорд Доминик бяха започнали да я вбесяват.
Не искаше да чува нищо повече за това. Щеше да бъде представена на бъдещия си съпруг едва на самата сватба утре, защото баща й бе настоял, че е твърде слаб да стане от леглото. Мег не знаеше дали това е вярно. Знаеше само, че утре ще стане съпруга на мъж, когото бе зърнала за пръв път едва вчера.
Цялото това бързане със сватбата я изпълваше с безпокойство. Образът на Доминик льо Сабр, изникващ от мъглата върху страховития боен жребец, не й даваше мира дори насън. Нямаше желание да се мята от болка в постелята на този жесток воин, докато той хвърля семето си в безплодното й тяло.
А тя не се съмняваше нито за миг, че това ще бъде едно безплодно, болезнено единение. Но мисълта, че ще остави суровия рицар бездетен, бе твърде малка утеха пред мисълта за бъдещето, което я очакваше — да бъде нива, безспирно орана от грубия нормански плуг.
Кръвта й се смрази. Знаеше какво е подтикнало майка й, друидката, да тръгне към гората и да не се върне никога повече, изоставяйки дъщеря си в грубите ръце на Джон. Но предпочиташе да не го знае, защото в съдбата на майка си виждаше своето собствено бъдеще.
Може би легендите са верни. Може би има друг, по-добър свят тук долу, под нашия, и входът за него е скрит някъде в древната гробищна могила. Може би сега мама е там и подсвирва на сокола, кацнал на китката й, голямата раирана котка спи в скута й и отвсякъде я облива слънчева светлина…
Отдолу отново се чу женски смях, който прекъсна мислите на Мег. Тя се намръщи. Този смях й беше непознат. Беше богат и кръшен като летен вятър. Навярно принадлежеше на норманката, която бе зърнала от прозореца на стаята си и чиито черни коси и алени устни — това се виждаше и отдалеч — можеха да завъртят главата на всеки мъж.
Не ме интересува дали наложницата на лорд Доминик е красавица или не, ядосано си каза Мег. Важното сега е да се измъкна от кулата, преди Едит да е дотичала при мен с най-пресните истории за жестокостта на норманците. Верни или не — аз самата не знам какво да мисля, — приказките на Едит ме дразнят. С треперещи пръсти Мег дръпна бродираните панделки, вплетени в дългите й плитки. Сетне нетърпеливо сплете отново косите си и ги завърза с кожени върви. Накрая сложи на главата си проста кърпа с венче от усукана кожа, изскочи от стаята си и се спусна по извитата вътрешна стълба, водеща към втория етаж на кулата.
Докато стигне до долу, едната от плитките й вече се бе разплела. Подобно на огнен водопад ярката й златисточервена коса се спусна по семплата сива вълна на късата й пелерина.
Всички слуги припряно се покланяха на Мег по пътя й към страничната крепостна постройка, която бранеше входа към кулата. Никой не бе изненадан от простите й дрехи, защото бяха свикнали с приумиците на своята господарка. Мег бе оставена да расте на воля в Блакторн още от тринадесетгодишна, когато кралят се бе противопоставил на женитбата й с Дънкан от Максуел. Сега, на деветнадесет години — възраст, на която повечето жени с нейното положение вече имаха съпрузи и рояк деца — тя беше стара мома, чийто баща отдавна бе загубил надежда да се сдобие с наследници.
Мег кимна на слугата, който разтвори вратата пред нея, и пристъпи през прага, за да се озове на върха на стръмната каменна стълба, спускаща се към покрития с калдъръм двор на крепостта. Докато слизаше по обвитите в мъгла стъпала, меките й кожени пантофки не издадоха и звук. Лека и гъвкава като котка, тя се спусна в просторния двор, където вятърът фучеше из хамбарите и кухненските постройки и рошеше перушината на птиците, чакащи със завързани криле и крака да бъдат заклани за утрешното
