Джоана Линдзи
Преплетени сърца
Глава 1
Англия, 1214 г.
Уолтър де Рогтън чакаше в приемната на краля. Все още не бе изгубил надежда за аудиенцията, която му бе обещана, но минутите се превръщаха в часове, а все още не го бяха повикали. Вече започваше да се съмнява, че тази вечер ще се види с краля. В приемната имаше и други благородници, които като него искаха нещо от крал Джон1. Уолтър бе единственият, който изглеждаше спокоен. Разбира се, вътрешно тръпнеше от тревога, но умееше добре да прикрива чувствата си.
Имаше защо да бъде неспокоен. Джон Плантагенет бе един от най-мразените крале в християнския свят, един от най-измамните и вероломни владетели. Крал, който без да се замисли, взимаше като заложници невинни деца, за да държи в подчинение враговете си. Ала безчестните му деяния имаха обратен ефект и настройваха още по-силно бароните срещу него.
На два пъти се бе опитвал да отнеме короната на брат си Ричард Лъвското сърце, но благодарение на намесата на майка им и двата пъти бе помилван за предателството си. Когато след смъртта на брат му тронът най-после стана негов, той заповяда да убият единствения друг претендент — младия му племенник Артур, а неговата сестра Елинор бе хвърлена в тъмница, където прекара почти половината си живот.
Някои съжаляваха Джон, който бе най-младият от четиримата синове на крал Хенри2. За него не остана нищо, след като кралството бе поделено между по-големите му братя. Затова и стана известен с прозвището Джон Безземни. Ала нямаше много основания да се съжалява мъжът, който по-късно се възкачи на английския престол. По вина на този владетел и заради постоянните му вражди с висшето духовенство, дълги години страната бе отлъчена от църквата — анатемата, тегнеща над Англия, бе отменена съвсем наскоро. Да, имаше защо този крал да бъде мразен и поданиците му да се страхуват от него.
Мисълта на многобройните злодеяния на крал Джон засилваше нервността на Уолтър, въпреки че външно оставаше спокоен. За хиляден път се питаше дали си струва да се среща с краля. Ами ако плановете му се провалят?
В интерес на истината Уолтър можеше да доживее спокойно края на дните си, без Джон някога да узнае за съществуването му. Той бе дребен барон, комуто не се налагаше да посещава кралския двор. Ала именно това го вбесяваше. Бе си останал незначителен благородник, а всичко можеше да бъде другояче.
Животът му щеше да протече по съвсем друг начин, ако преди много години не бяха отнели под носа му избраната от него невеста. Отмъкна му я един много по-влиятелен благородник. Лейди Ан от Лайдшир щеше да му донесе огромно богатство и власт със зестрата си от обширни имения и замъци. Обаче тя бе дадена на Гай де Торп, граф на Шефърд, чиито владения се удвоиха, превръщайки го в един от най-могъщите благородници на Англия.
Жената, за която накрая Уолтър се ожени, впоследствие се оказа лош избор, което само подлютяваше старата му рана и засилваше омразата му към Де Торп. Нейните земи не бяха малко, но за съжаление се намираха в Ламарш и бяха изгубени от Джон заедно е повечето английски владения във Франция. Уолтър можеше да ги запази, ако се бе заклел във вярност на френския крал, ала в такъв случай щеше да загуби именията си в Англия. А собствеността му тук бе много по-голяма.
На всичко отгоре жена му не му роди син, а само една дъщеря. Наистина се оказа напълно безполезна съпруга. Както и да е, сега поне можеше да се опита да се възползва от дъщеря си Клеър, която вече бе на подходяща възраст за женене.
Посещението на Уолтър при краля имаше две причини — първо, да си отмъсти за отдавнашната обида, когато бе пренебрегнат като кандидат за съпруг на лейди Ан, и второ, за да сложи ръка върху богатството на Шефърд, като омъжи дъщеря си Клеър за единствения син и наследник на Де Тори.
Планът му бе изключителен, а и времето за осъществяването му бе напълно подходящо. Носеха се слухове, че Джон ще се опита да си възвърне земите в Анжевен, изгубени преди толкова години. А Уолтър разполагаше с примамка, която можеше да му осигури съдействието на краля.
Най-после вратата, водеща към кралските покои, се отвори и Честър, един от малцината графове, на които Джон все още се доверяваше, покани Уолтър да влезе. Той коленичи пред краля, но Джон нетърпеливо му махна с ръка да се изправи.
Не бяха сами, както Уолтър се бе надявал. В стаята бе и Изабела, съпругата на Джон, както и една от придворните й дами. Уолтър никога досега не бе виждал кралицата отблизо и за миг застина като омагьосан. Слуховете, които се носеха за нея, бяха истина. Дори и да не бе най-красивата жена на земята, със сигурност бе най-красивата в Англия.
Джон бе почти два пъти по-възрастен от нея беше се оженил за Изабела, когато тя бе едва на дванадесет години. И въпреки че тази възраст се смяташе за подходяща за женене, повечето благородници, които си избираха толкова млади невести, предпочитаха да изчакат няколко години, преди да консумират брака си. Но не и Джон — Изабела бе зряла за възрастта си и бе твърде красива, за да й устои един мъж, известен с безбройните си любовни похождения.
Не толкова висок, колкото брат си Ричард, на четиридесет и две години Джон все още бе красив мъж. Той бе мургав, с черни коси, леко посребрени по слепоочията, зелени очи и набита фигура.
Кралят забеляза възхищението на Уолтър и се усмихна снизходително. Отдавна бе свикнал с подобни мъжки реакции и се чувстваше горд с красотата на младата си жена. Ала усмивката му бързо се стопи — вече бе станало късно, а и той не си спомняше да е виждал някога посетителя. Секретарят му бе съобщил, че един от бароните му има спешни новини за него.
Така че кралят пристъпи направо към въпроса.
— Познавам ли ви?
Уолтър се изчерви. За няколко кратки мига красотата на кралицата на Англия го бе накарала да забрави за целта на посещението си.
— Не, Ваше величество, никога не сме се срещали, тъй като аз рядко идвам в двора. Името ми е Уолтър де Рогтън. Васал съм на граф Пембрук.
— Тогава може би трябва да съобщите новините си на Пембрук. Кой ви изпрати при мен?
— Отнася се за нещо, което не бих могъл да доверя другиму, Ваше величество, а и… не съм вестоносец — с усилие призна Уолтър. — Не знаех по какъв друг начин да обясня искането си за аудиенция пред вашия секретар.
Загадъчният отговор събуди любопитството на краля. Самият той бе свикнал с изкусното лукавство и с умелите интриги.
— Значи не носите вести, а искате да ми съобщите нещо, което би трябвало да знам, но не е подходящо за ушите на граф Пембрук, така ли? — усмихна се Джон. — Наистина ме заинтригувахте. Казвайте за какво сте дошли и не ме дръжте повече в напрежение.
— Мога ли да говоря с вас насаме, Ваше величество? — прошепна Уолтър и хвърли поглед към кралицата.
Джон не каза нищо, но поведе Уолтър към прозорците, разположени в другия край на стаята. Той споделяше много неща с красивата си млада съпруга, но знаеше, че не всичко трябва да стига до женските уши.
Джон държеше в ръка чаша вино, но не предложи на Уолтър. Нетърпението на краля бе очевидно и затова баронът побърза да заговори веднага щом се приближиха до прозореца.
— Вие навярно сте осведомен за един годеж, станал преди много години с благословията на брат ви Ричард, между наследника на Шефърд и дъщерята на Криспин?
— Да, струва ми се, че съм чувал за това — съюз, основан по-скоро на приятелство, отколкото на изгода.
— Не е точно така, Ваше величество — предпазливо възрази Уолтър. — Може би не знаете, но Найджъл Криспин се завърна от Светите земи с истинско богатство, а нали голяма част от него се дава на булката като зестра?
— Богатство?
