Последното бе казано с известно злорадство, така че Улфрик размаха юмрук към брат си, който се засмя и се дръпна, за да избегне удара.
— Не е нужно да ми напомняш, че сам си избрал съпругата си и безумно я обичаш — озъби се Улфрик и изръмжа още по-силно: — Освен това не си крепостен селянин!
Реймънд му се усмихна с обич. Малцина бяха тези, които като Улфрик признаваха благородния му произход. Майка му бе крепостна селянка, а това го поставяше в незавидното положение да не бъде приет нито от крепостните, нито от благородниците. Но Реймънд бе много по-голям късметлия от повечето незаконни деца, тъй като Гай му бе помогнал да получи рицарско звание. След посвещаването му в рицарски сан, му бе дал малко имение, за да бъде самостоятелен.
Именно поради това Реймънд успя да спечели за съпруга жената, която сам си бе избрал — Елоиз, дъщерята на сър Ричард. Ричард бе безимотен рицар, един от служителите на Гай, и почти не хранеше надежда, че ще намери заможен съпруг за единственото си дете. Предложението на Реймънд бе истинска радост за него. Не, Реймънд не завиждаше на Улфрик, че е единственият законен син на графа. Животът му бе обикновен, но той си го харесаше. А животът на Улфрик бе доста по-сложен и в момента май не особено щастлив.
— Колко време мина, откакто за пръв път си се срещнал с нея? — попита Реймънд.
— Почти дванадесет години.
Младият мъж извърна очи към небето.
— Мили Боже, да не би да си мислиш, че тя не се е променила за всичкото това време? Че не са я научили на добри обноски и държание, подходящи за ранга й? Сигурен съм, че ще те помоли да й простиш това, което те е накарало да я намразиш на времето. Между другото, какво бе то?
— Тогава тя беше на шест години, а аз на тринадесет и знаех, че един ден трябва да ми стане жена, но тя не ме познаваше. Излязох да я потърся и я открих в една от конюшните на Дънбър с две момчета на нейната възраст. Показваше им голям ловен сокол и твърдеше, че е неин. Проклетата птица бе кацнала върху китката й и беше почти толкова голяма, колкото и тя.
Докато разказваше, съвсем ясно си припомни деня, когато за пръв път бе срещнал годеницата си. Момичето бе мръсно, изглеждаше така, сякаш се бе въргаляло в праха малкото й остро личице бе цялото оплескано с кал и мръсотия. Краката й, твърде дълги за ръста й, биеха на очи, защото тя не бе облечена както би се очаквало от едно малко момиче, а носеше панталони с гамаши и груба туника, също като момчетата, с които играеше.
Всъщност, тогава му бе доста трудно да различи кое от трите деца е неговата годеница, въпреки че го бяха предупредили за облеклото й. Очевидно всички в Дънбър Касъл смятаха за много забавно, че дъщерята на господаря им носи момчешки дрехи.
Някои от крепостните селяни обличаха дъщерите си по този начин, но само ако трябваше да износват дрехите на по-големите им братя. Но коя жена, дама при това, щеше да предпочете да се облича в мъжки дрехи? Обаче това момиче го бе направило. Дългата и кестенява коса, сплъстена от мръсотията, бе вързана отзад и Улфрик никога не би отгатнал, че това е тя, ако някой не бе извикал името й.
Тогава осъзна, че годеницата му държи голямата птица, а соколът дори не бе с качулка. Първата му мисъл бе, че трябва да я предпази от хищната птица. Та това момиче изглежда не осъзнаваше колко опасни могат да бъдат ловните соколи. Освен това бе твърде малка, за да й позволяват да ги приближава, камо ли да ги държи върху китката си. Сигурно тайно се бе промъкнала и бе взела птицата, докато соколарят отсъстваше.
И тогава я чу да се хвали пред младите си и наивни приятели.
— Сега тази птица е моя. Позволява само на мен да я храня!
Нейна? Улфрик не можа да сдържи презрителното си изсумтяване. Звукът я накара да се обърне, но изобщо не й направи впечатление. Тя бе твърде млада, за да разбере, че той бе израз на недоверието му към приказките й. В очите на Улфрик момичето беше една малка лъжкиня.
— Кой си ти? — попита го тя.
—
Той не можа да разбере защо думите му я обидиха. Това си беше самата истина, но тя очевидно се почувства жестоко засегната. Светлозелените й очи заискриха и в тях проблеснаха златни пламъци — недвусмислен знак за гнева, бушуващ в нея.
— Тогава тя побесня, нарече ме лъжец и избълва още десетина обидни имена, които дори не бях чувал — продължи разказа си Улфрик. — После ми заповяда завинаги да изчезна от погледа й.
Реймънд се опита да сподави смеха си, но не особено успешно.
— Господи, и всичко това от едно дете?
— По-скоро от един малък дявол в женски образ — поправи го Улфрик. — Тъй като не си тръгнах — всъщност бях толкова смаян, че не можех да помръдна — очите й се присвиха и тя пусна сокола точно срещу мен. Аз вдигнах ръка, за да се предпазя, но това се оказа грешка. Клюнът му се заби между първите две кокалчета на юмрука ми, а ноктите му се вкопчиха в ръката му.
— Имал си късмет, че не си загубил някой от пръстите си! — подсвирна Реймънд.
— Загубих доста голямо парче кожа и още имам белег. Накрая успях да се отърва от проклетата птица и я запратих към стената на конюшнята. Сигурен бях, че не съм я убил, но малката вещица навярно си е помислила, че съм го сторил, и се нахвърли върху мен. Започна да ме удря с малките си юмруци, което обаче бе безполезно — както сам знаеш, бях доста едър за възрастта си, а и тя едва стигаше до кръста ми. Но разбеснялото се зверче ме ухапа, аз изревах от болка и се олюлях, а един от юмруците й попадна там, където най-малко бих желал. Прониза ме остра болка и аз се свлякох на колене.
Реймънд се ухили.
— Е, след като знам, че оттогава си ощастливил доста жени, значи ударът не е бил толкова страшен.
Улфрик го изгледа свирепо.
— Изобщо не беше смешно, братко. Аз се превивах от болка, а тя продължаваше да ме удря, и тъй като сега бях на колене и бяхме се изравнили по ръст, ударите се сипеха по главата ми. Едва не ми изтръгна едното око и остави безброй драскотини по лицето ми.
Беше дори още по-лошо, но Улфрик не искаше да си го признае. Болката в слабините му бе непоносима, от дълбоката рана на ръката му капеше кръв и на пода се бе образувала малка локвичка. Тъй като тя продължаваше да го удря, кръвта бе изцапала и нея. Момичето фучеше като побесняла котка и толкова бързо размахваше малките си юмручета, че Улфрик не можеше да ги улови, за да я накара да спре. Ранената ръка го болеше и не можеше да си служи добре с нея — тя всеки път му се изплъзваше й отново налиташе върху него.
Трябваше да я напердаши здравата, както си го заслужаваше, но никога досега не бе удрял дете или някой по-малък от него, още повече момиче. Най-после успя да я отблъсне по-далеч от себе си, изправи се на крака и тичешком изскочи от конюшнята.
Слава Богу, никога повече не я видя. Погрижи се за това. Скри станалото от баща си, но замина веднага под предлог, че трябва да се върне при сър Едуард, който от седемгодишната му възраст го обучаваше за рицар. Тъкмо при него се сприятели с брат си Реймънд, който също бе изпратен при сър Едуард Фицалън. Когато Найджъл идваше на гости в Шефърд Касъл, Улфрик винаги гледаше да отсъства и никога повече не придружи баща си при посещенията му в Дънбър.
— Сигурно разбираш, че тя вече не е същата — заговори Реймънд. — Навярно някой се е погрижил за възпитанието й и я е научил как да се държи като истинска дама, нали?
— Да, знам. Може би сега няма да се нахвърли с юмруци срещу мен… няма да посмее. Но как може да се научи едно момиче да не бъде зло и опърничаво, когато то си е такова по рождение?
— Може би с гальовни думи и като не й се дават поводи да бъде зла и опърничава?
Улфрик презрително изсумтя.
— Нямах предвид аз да я уча, а някой друг, обаче дълбоко се съмнявам в успеха на подобно начинание. Предполагам, че сега на външен вид изглежда като дама, но се боя, че отвътре ще си е пак същият дявол, само че облечен в красиви женски дрехи. А ако отново присвие онези котешки зелени очи срещу мен…
— Какво ще направиш?
