ти не е свързал факта, че си тук, с това, че съм омъжена. Но съвсем скоро ще му хрумне, че не знае с кого съм свързала живота си, и непременно ще попита някого. Да не говорим, че утре вечер е балът у вдовстващата херцогиня, който е тъкмо в чест на „младоженците“. Не е изключено Дъглас дори да се появи там и…
Себастиян я накара да млъкне със страстна целувка.
— Прекрасно те разбрах, драга. Ще видя какво мога да направя, за да разсея притесненията ти и да приключа с работата си тук. Утре сутрин отново ще говоря с Дъглас, за да си тръгна преди обяд.
Маргарет не простена. Чудно как се удържа. Просто така ли щеше да стане? Ето ти отговора, сбогом? Не би могла да му каже нищо, с което да го задържи — нямаше нищо, което би желал да чуе.
Не предполагаше, че това ще е неговият отговор. Настроението й се развали. Обърна му гръб, което го накара да се надвеси над нея и да я погледне в очите.
— Какво има? — попита.
— Ами… — Би могла да каже, че мисълта за скорошното му заминаване я смущава, но така би му признала повече, отколкото й се искаше. Преглътна буцата в гърлото си и остана горда от спокойствието, с което прозвуча отговорът й: — Все още не съм ти платила.
— Не ставай смешна, Маги. Никога не съм възнамерявал да взема парите ти.
Това я изтръгна от отчаянието.
— Не си ли? Накара ме да обмисля предложението ти за „търговия“, когато всъщност…
— Преметнах те, нали? — прекъсна я той и я удостои с дяволска усмивка.
Маргарет вече не можа да удържи стона си и за отмъщение го избута от леглото.
— Ти не си злобар и проклетник, ти си… ъ-ъ… голям злобар и проклетник! Можеш да прекараш нощта, където заслужаваш — добави тя и посочи с пръст банята.
Той въздъхна.
— Много добре. Един мъж може да използва пода за…
— Не го изричай! — яростно го предупреди с пламнали страни.
Той понечи да каже нещо, но размисли. Ала нима наистина погледна мястото си до нея в леглото с копнеж? Тръгна си веднага и тя не успя да провери дали това не е игра на въображението й.
ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Маргарет спеше дълбоко. Себастиян внимаваше да не я събуди, докато се обличаше на сутринта. Беше открил куфара си, бутнат в ъгъла. Джон вероятно не бе имал смелост да извади дрехите от него или не бе успял да се справи с Една.
Спря край леглото и пъхна ръце в джобовете си, за да не я докосне. Досега винаги се беше сбогувал безпроблемно с жените. Отлично знаеше, че този път ще е различно.
Щом осъзна, че днес може да поеме към най-близкия кораб, усети, че е длъжен да създаде емоционална дистанция между себе си и Маги. Предишната вечер лесно беше успял да я разгневи. Сега обаче съжаляваше, и то не защото гърбът му се бе схванал на пода. Проклетницата му беше влязла под кожата. Досега никоя жена не бе успяла да го заинтригува така. Тя го привличаше и той се чувстваше невероятно добре с нея. Маги беше красива, с гъвкаво тяло, но той се възхищаваше на нейната дързост, на готовността й да загърби глупавите обществени условности, които окопаваха толкова много жени. Въпреки това тя си оставаше истинска дама, произхождаше от същия свят на традиционни добри обноски, чест и благородство, към който той някога принадлежеше. Себастиян си напомни, че това е част от миналото му. Побърза да излезе, преди да започне да се самосъжалява.
От стаята на баща му не се чуваше и звук. Себастиян не спря там. Трябваше да говори с Джон, преди отново да се изправи срещу Дъглас. Откри го в кухнята, седнал на чаша чай с един стар познат.
В кухнята бе доста шумно, тъй като тя бе естествено място за срещи на прислугата, дори на тези, които не работеха в имението. Щом Себастиян влезе, се възцари тишина. Приятелят на Джон незабавно си тръгна. Същото сториха и всички останали с изключение на готвачката, която бе твърде заета да забележи бягството им.
Джон хвърли театрален поглед към вратата, през която слугите се бяха изнесли, ухили се и отбеляза:
— Виждам, че все още си те бива.
— Да се отнасят към теб като прокажен си има своите плюсове, но хайде все пак да излезем навън.
Джон кимна и го последва през страничната врата на задната морава. Подминаха оградената с жив плет тераса и се отдалечиха от градинарите. „Горския кът“ разполагаше поне с петима души, които да поддържат земите му.
— Дано си разбрал повече от мен — поде Себастиян. — Някои от тези хора ме познават от малък, а отказват да ми се разкрият.
— Вероятно е свързано повече с класовата разлика, ми…
— Ха си казал „милорд“, ха съм те ударил.
Джон се изсмя.
— Признавам: съвсем малко ми трябваше да се върна към официалностите, но ще се постарая да се въздържам.
— Благодаря. И така, какво разбра?
— Малко, за съжаление. Никой не смяташе, че злополуките с лорд Дъглас са нещо необичайно.
— Дори техният брой?
— Дори той. Случили са се през няколко месеца и затова не изглеждат подозрителни. Не че са забравени. Чух описание на няколко различни инцидента, придружени от обичайните забележки: как му помогнали да се качи в стаята си, или пък че той влязъл вкъщи с куцане, или изкуцукал до стаята си, фучейки гневно, или пък че куцал няколко дни, а после напълно се оправил, или…
— Защо баща ми куца толкова често? Сигурен ли си, че не са говорели за Дентън?
— Да. — Джон сви рамене. — Тези приказки не ми направиха особено впечатление. Случват се такива неща: хората се нараняват, а после куцат, въпреки че по принцип краката им са здрави. Помня, когато си пукнах ребро. Куцах, за да не натоварвам болното място. Ти също, когато…
— Схванах — прекъсна го Себастиян и въздъхна. — Просто се хващам за сламка. Трябва ми нещо важно, за което да намекна, та да си помисли баща ми, че наистина знам повече.
Джон се намръщи, но след миг лицето му се разведри.
— Брей, забравих нещо.
— Слава Богу.
Слугата потрепери.
— Ами то няма нищо общо с произшествията и се е случило много отдавна, още преди брат ти да се ожени, но за теб ще е много интересно да…
— Не и преди да изплюеш камъчето — нетърпеливо вметна Себастиян.
Джон се изкашля и смутено продължи:
— Разказа ми го един от градинарите, мъжага на име Питър. Работел край предния път, когато забелязал брат ти да препуска към дома. В това няма нищо необичайно. Брат ти бил чест посетител на кръчмата в Еджфорд и това било известно на всички.
— Е, и?
— После Питър съзрял един кон да препуска в галон напряко по ливадата, откъм имението на Уимис. Питър се ядосал, че ще му се наложи да оправя моравата, и яростно изгледал ездача. Тогава видял, че ставало въпрос за дама. Тя изкрещяла на лорд Дентън да спре. Той се подчинил, но само докато тя го настигнала, после отново продължил по пътя, сякаш не желаел да разговарят, и така я принудил да го последва. Личало си, че двамата се карат. Питър призна, че ставало дума за лейди Жюлиет, макар че навремето не знаел коя е тя.
— Карали са се още преди брака? — подсмихна се Себастиян. — Не съм сигурен какво общо има това е проблема ми, нито пък съм изненадан, че…
Този път Джон го прекъсна:
— Не съм довършил. Когато подминали, Питър чул Жюлиет да казва: „Отървах се от моя брат заради
