— Но това не е бил краят, нали?
Дъглас въздъхна.
— Не. Един или два пъти в годината коляното просто ме предава. Обикновено успявам да се хвана за нещо, преди да падна, но понякога се случва толкова ненадейно, че тупвам на земята като зряла круша. И всеки път е едно и също: оток, който трае само няколко дена; малко болка, която ми пречи да стъпвам на този крак с цялата си тежест; а после отново съм напълно здрав, сякаш нищо не е било.
— Ами произшествието на скалите?
Дъглас присви устни.
— Грешката бе изцяло моя. Усетих как седлото ми се разхлабва и разбрах, че новият коняр не знае как се оседлава кон с издут корем. Трябваше да забележа, че нещо не е наред още в конюшнята. Тъкмо слизах, за да затегна ремъците, когато коляното ме предаде.
— Значи всичките ти злополуки са резултат от болното ти коляно?
— Повечето — да.
— Ами последният инцидент?
Дъглас изсумтя:
— Не. Моят жребец се изложи като някоя глупава кобила, когато една полска мишка претича под копитата му. Проклетото животно се изправи на крака и препусна по пътя. Онзи нисък клон ме свари неподготвен, иначе щях да успея да се наведа.
Себастиян поклати глава.
— Би ли ми казал защо не си споделил това с някого?
Дъглас се намръщи:
— Презирам тази слабост, но ще я надмогна. Научих се да взимам предпазни мерки. Да не говорим, че това е нещо, което засяга единствено мен, и ще съм ти благодарен, ако не го споменаваш пред никого, включително пред Маги.
Себастиян най-сетне разбра. Баща му разглеждаше своето състояние като лична слабост и се срамуваше от него. Гордост — тя намираше най-странни начини за проявление.
— Да бъде волята ти. Вярвам, че мога да я убеди да приеме на доверие думата ми, че тревогите и са безпочвени. И тъй като с това приключва работата ми тук…
Обърна се да си ходи. Спря пред вратата, но баща му не каза нищо, за да го спре. Себастиян си наложи да остане мълчалив, да не излее горчилката, насъбрала се в душата му. Не беше добре дошъл тук. Само го търпяха.
ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА
Маргарет закусваше, когато Себастиян влезе в трапезарията. Не седна при нея, а застана на прага и я погледна — не заплашително, но не и дружелюбно.
— Тръгвам си.
Маргарет застина. В нея се надигна нещо близко до паника.
— Ами работата?
— Свърших я. Виновникът е открит, но не е каквото смяташ.
— Обясни ми.
Устните му се извиха иронично.
— Отново разговарях с баща си. Той ми се довери просто за да внесе яснота по въпроса. Наложи се да го уверя, че каквото каже, ще бъде между нас. Трябва да вземеш думата ми за чиста монета, Маги. Никой не се опитва да го убие.
Тя хем бе облекчена, хем ядосана, че той няма да сподели с нея, което я подтикна да отбележи:
— Не мислиш ли, че искаш прекалено много?
Той повдигна вежди. Действително изглеждаше изненадан:
— Не ми ли вярваш?
Вярваше му, разбира се, но все пак му напомни:
— Казваш едно, после друго. Това не вдъхва доверие.
— За какво говориш?
Страните й незабавно пламнаха. Нямаше да спомене разговора, в който й беше обещал да не я докосва отново, а по-късно бе нахлул в банята и я беше любил.
Но той се досети и изсумтя.
— В живота на всеки мъж има мигове, когато отхвърля всяка предпазливост. Примката на похотта е един от тези мигове.
Маргарет остави кифлата и студено каза:
— Един джентълмен би се изразил много по-деликатно.
Себастиян се изсмя.
— Един джентълмен никога не би говорил за такова нещо. Успокой се, Маги. Знаеш, че вече не спадам в тази категория.
Тя въздъхна. Послуша съвета му и изостави темата.
— Ако Дъглас е бил склонен да ти се довери, това значи ли, че двамата сте заровили томахавката?
— Не.
Изрече го твърде рязко, а изражението му отново стана непроницаемо. Маргарет остана с, впечатлението, че в момента нищо не би го накарало да издаде мислите си.
— Ами Жюлиет? — многозначително подхвърли тя.
— Какво за нея?
— Разбра ли защо е предизвикала дуела?
— Не. И честно казано, стигнах до извода, че подбудите й никога няма да се изяснят, което обезсмисля усилията ми в тази насока.
— Сигурно се шегуваш!
— Маги, колкото повече стоя тук, толкова повече нараства увереността ми, че ще убия някого, и то напразно. Джайлс няма да възкръсне от мъртвите и да се заличат изминалите единайсет години.
— Значи Дентън също не знае? — упорстваше тя. — Попита ли го?
— Да, попитах го. Той не знае защо или просто отказва да говори за това. Трудно ми е да преценя, защото той крие нещо, което страхотно го измъчва. И като се заговорихме за него, знаеш ли къде е?
— В Лондон — безизразно отвърна тя.
Паниката й се засилваше. Не разполагаше с причини да убеди Себастиян да остане; имаше само още един коз, но се съмняваше, че той ще свърши работа.
Той изглеждаше объркан от нейния отговор. Вероятно желаеше да се сбогува с брат си. Дали това щеше да бъде достатъчно, за да го забави?
— Кога замина?
— Тази сутрин. Жюлиет тръгна за Лондон призори. Дентън я последва около час по-късно — дали да я доведе обратно, или да си довършат караницата — никой не знае.
— Тя ходи ли обикновено в Лондон, след като се скарат? Или просто държи да се увери, че няма да се срещне с мен?
— Няколко пъти е прекарвала в Лондон седмица-две след особено шумни разправии с Дентън, но тъй като сега само повишаваха тон, нищо чудно да си прав.
— В такъв случай има някой, който ще я уведоми за заминаването ми.
— Да разбирам ли, че възнамеряваш да потеглиш веднага?
— Да.
Тя прехапа долната си устна. Козът й беше доста патетичен, но паниката я накара да го изиграе.
— Трябва да те помоля за… услуга.
— Маги…
— Чуй ме — прекъсна го тя. — Знам, вероятно чувстваш, че си ми направил предостатъчно услуги, но
