— Ами вашата женитба? Тя може и да е фиктивна, но всички я смятат за истинска. Нима просто ще съобщиш, че това е била измислица с определена цел?
— Това би бил нелош вариант, ако Себастиян не беше настоял да дадем хубаво представление, като споделяме една и съща стая в „Горския кът“.
— Маги, не ми казвай, че… — възмущението на Флорънс накара страните на Маргарет да пламнат.
— Боже Господи, само не това!
— Не беше нарочно. Признавам, че изпитвах към него някакво странно привличане, откакто го съзрях за пръв път. Той е всичко, което не мога да понасям у мъжете, но когато е край мен, това няма значение. — Господарката се приведе и прошепна в ухото на Флорънс: — Той твърди, че това било похот.
— Глупости, та ти въобще не си похотлива — възмути се икономката.
Маргарет избухна в смях. Част от смущението й се беше разсеяло.
— Надявам се, че не. Но станалото — станало. Дори не мога да съжалявам, понеже беше толкова… хубаво. Обаче и дума не може да става да призная, че бракът ни е бил фарс. Просто няма как. Всички в „Горския кът“ с изключение на Дъглас знаят, че споделяхме стая като една нормална съпружеска двойка. А скоро и Дъглас ще научи. Първоначално смятах да се „разведем“ тихомълком. Мога да разглася защо се омъжих за него, а мога и да не го направя. Това ще реша по-нататък. Повечето дами в околността намират за скандално, че изобщо съм се омъжила за него и може би ако им обясня, ще се успокоят, че не съм се побъркала.
— Един развод е такова… — въздъхна Флорънс.
— Да, знам. Такова позорно петно. Но аз съм богата и синът ми ще наследи титла. Репутацията ми на разведена жена не би трябвало да представлява проблем.
Флорънс отговори:
— Не знам защо отказваш да приемеш факта, че си много желана партия, Маги. Не е нужно да подкупваш бъдещия си съпруг.
— Така е. Просто съм прекалено решителна, за да постъпя по нормалния начин. А и прекалено нетърпелива, за да изтърпя едно традиционно ухажване.
— Глупости. Ти имаш търпението на светица, в противен случай нямаше да чакаш толкова дълго подходящия момент да си потърсиш мъж. Просто трябваше да отидеш в Лондон, да се насладиш на светския живот и природата щеше да си каже своето. Бързо щеше да се сдобиеш с истински съпруг и сега нямаше да си изправена пред скандала от развод.
— Имам силата да устоя на тази буря. Ами ти? Ще пуснеш ли Джон да си тръгне със Себастиян, без да се опиташ да го задържиш? Помоли го да остане.
Флорънс пребледня.
— Значи и той заминава? Какъв ужас, че сватбата ти не е истинска, както всички ние мислехме!
Маргарет откри, че всъщност е съгласна, макар да не изрази мнението си гласно. Ако нямаше толкова много причини, поради които женитбата със Себастиян бе немислима, можеше да се вслуша в собствения си съвет.
— Помоли го да остане — повтори тя.
— Не бива да съм чак толкова дръзка. Познанството ни не се е развило до такава степен, макар всичко да вървеше много обнадеждаващо. Защо ти не помолиш Себастиян да остане? Признай си, че искаш!
Проблемът с близките приятелки е, че те буквално четат мислите ти. Маргарет въздъхна:
— Защото вече знам неговия отговор. Причината, поради която иска да се върне в Европа със светкавична бързина, е страхът му, че Дъглас ще настоява за истинска женитба, ако разбере, че само сме се престрували.
— И откъде, по дяволите, ще разбере?
— От Себастиян. Той изглежда смята, че Дъглас широко ще разтвори вратите си за него, като чуе за нашия брак. Затова възнамерява на всяка цена да избягва баща си. Негодникът не желае наистина да мине под венчило.
Себастиян толкова отчаяно жадуваше да си замине, че дори нямаше да разследва дилемата на брат си, въпреки че ако имаше човек, който можеше да стигне до дъното на тази история, това бе той. Предвид на това беше изненадана, че се съгласи да остане за бала.
Предполагаше, че е редно да го предупреди, че колкото и да е невероятно Дъглас да напусне къщата си днес, утре не е изключено да се появи на бала у херцогинята, макар и за кратко. Не, нямаше да го предупреждава. Време бе съдбата да произнесе тежката си дума и може би тази дума щеше да е в нейна полза.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Имението на Албърта Дориен беше бляскавата витрина на околността. Строежът му бе продължил няколко години, а дамата се нанесе в него едва след пълното завършване на всички детайли. Първият й бал месеци наред бе единствената тема за разговор, докато тя даде втори бал. Тогава Маргарет бе твърде малка да ходи по балове, но бе чула всичко за тях.
Всъщност вдовстващата херцогиня бе предвидила този имот за даване на приеми. Не само балната зала беше необятна: същото можеше да се каже за гостната, музикалния салон, игралната зала. Имаше дори една огромна стая само за комар, пълна с масички за карти. Единственото сравнително малко помещение беше трапезарията, тъй като вечерите и обедите бяха запазени само за най-тесен кръг приятели. Албърта хранеше тълпите гости на големите си приеми с бюфет и понеже имаше не един, а четирима готвачи (всеки от тях майстор), никой не се оплакваше от това решение. Поканите й стигаха до най-отдалечени кътчета и бяха очаквани с нетърпение. Албърта се беше подготвила старателно, построявайки къщи, специално за гостите си. Но не от традиционния тип — о, не, — а като същински миниатюрни имения! Всички те обикновено се използваха за баловете й.
Приемът довечера нямаше да е от най-величествените, чисто и просто местна сбирка. Само Албърта можеше да устрои парти с такова кратко предизвестие и да очаква присъствието на всички. Но другите ангажименти можеха да бъдат отложени. Никой не отказваше на херцогинята. Нейната покана беше като кралска заповед!
Все пак Маргарет не очакваше да види строени в редица толкова много карети. Трябваше да признае, че тази вечер основната атракция беше Себастиян. Висшето общество на цялата околност гореше от нетърпение да научи дали е бил възстановен в правата си от Дъглас. Интересно дали някой щеше да се престраши да го попита.
В този момент беше доста доволна от него. Себастиян се беше съобразил със случая и се беше издокарал официално. Не прекалено официално, но си личеше, че това е вечерно облекло.
Едва за втори път го виждаше да носи шалче или жакет. Жакет от перленосив сатен към черния фрак и бялото шалче. На Себастиян не му отиваха ярки цветове. Не се беше подстригал, но тя така беше свикнала с вързаната му на опашка коса, че вероятно би й се сторил странен без нея.
Също така не носеше шапка. Джон му беше намерил, но когато му я подаде, Себастиян удостои камериера си с такъв поглед, че Джон нахлупи шапката на собствената си глава и гневно се оттегли. Това беше разсеяло напрегнатия момент, когато тя се появи на стълбището и беше посрещната от Себастиян. Безкрайно се бе смутила от възхищението в очите му. Беше свикнала да се оправя с мрачните му погледи, но когато очите му блестяха от насъбралата се в тях чувственост, забравяше да диша.
Благодарение на Една се гордееше с тоалета и прическата си. Вечерната й рокля беше в бургундско червено с гарнитура по маншетите от бял сатен. Буфан ръкавите не бяха много бухнали. Бяха украсени с бели шнурчета, които красиво контрастираха с наситения цвят на кадифето. Сатенени пантофки се подаваха изпод пищните й поли.
Маргарет не можеше да отрече, че е нервна заради приема. Освен това не беше виждала Себастиян от връщането им в „Белите дъбове“. Нито веднъж. Не беше успяла да поговори с него за тревогите си. Всъщност той така добре се беше скрил, че ако не виждаше Джон, би могла да си помисли, че не е спазил обещанието си и е заминал.
Сигурно така беше най-добре. Утре той щеше да си отиде завинаги. Трябваше да свикне с тази мисъл. Ако се беше надявала, че от този последен ден помежду им ще излезе нещо… е, грешката бе изцяло
