наистина не очаквах да си тръгнеш толкова скоро. Заминаването ти ще ме постави в ужасно неловка ситуация.
— Защо? — свъси чело той.
— Балът у вдовстващата херцогиня… тя никога няма да ми прости, ако не се покажем там двамата.
— Е, и?
— Най-бързият път към социалното падение е да си навлечеш нейния гняв. Разводът няма да ми навлече толкова проблеми, колкото немилостта на Албърта.
Лицето му съвсем помръкна.
— Защо ли имам чувството, че не се шегуваш?
— Защото не се шегувам. Само още една нощ в Англия, Себастиян. Можеш да си тръгнеш на сутринта след приема.
Той я накара да почака малко, преди да отговори:
— Много добре, но само ако и двамата се върнем незабавно в „Белите дъбове“. Можеш да изпратиш по някого нареждане Една да ти стегне багажа.
— Не си ли твърде краен? Ще ми отнеме две-три минути да я намеря сама.
— Сега, или нямаме сделка.
— Ами баба ти? — подсети го Маргарет. — Няма ли да се сбогуваш с нея?
Лицето му придоби измъчено изражение.
— Къде е тя? В зимната градина ли?
Маргарет кимна.
— Защо си се разбързал така? — ядосано го попита и стана от масата.
— Всеки момент баща ми ще слезе точно по тези стълби. Отказва да седи повече в стаята си. Няма да съм тук, когато открие, че човекът, за когото си се омъжила, съм аз.
— Разбирам — напрегнато рече тя и излезе от трапезарията.
Наистина разбираше. Този мъж не желаеше да поема никакъв риск действително да се окаже женен за нея.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
— Изглеждаш съвсем бодра — отбеляза Маргарет, когато Флорънс седна до нея на дивана в салона на „Белите дъбове“ за чаша следобеден чай. — Мислех, че нашето неочаквано завръщане ще те измъчи поне за няколко дена.
За господарката и икономката не беше нещо необичайно да пият заедно чай в „Белите дъбове“. В собствения си дом Маргарет отказваше да спазва строгото класово разделение. Усещаше слугите като свое семейство и се отнасяше към тях като към близки. А Флорънс открай време й беше довереница.
— А пък ти си намръщена — отговори икономката. — Искаш ли да споделиш с мен защо?
— Аз попитах първа.
Флорънс се засмя весело. Този отговор беше тяхна стара шега още от дните на детството.
— Добре — понижи глас икономката и дори погледна към вратата, за да се увери, че все още са сами.
— Признавам си, че Джон много ми липсваше.
— Джон Ричардс?
— Да. Тъкмо бяхме започнали да се опознаваме, когато се преместихте в „Горския кът“.
— Да разбирам ли, че го харесваш?
Флорънс се усмихна:
— Нали знаеш, бях започнала да се отчайвам, че няма да намеря мъж, който да отговаря на моите изисквания.
— Много си придирчива — подразни я Маргарет.
— Не, мъжете наоколо или са прекалено стари, или прекалено млади за мен.
— Глупости. Много си придирчива.
Флорънс се засмя:
— Добре де, имам си определени изисквания и Джон отговаря на всичките. Не съм разговаряла с него, откакто се завърнахте, но двамата с него тепърва има да се опознаваме.
Маргарет беше раздвоена. Искаше да сподели всичко с Флорънс, но съзнаваше, че така само ще направи приятелката си нещастна като себе си. От друга страна, ако тя предварително знаеше накъде вървят нещата, би имала време да убеди Джон да остане. Или поне да се опита.
Себастиян бе твърдо решен да си замине. Това не означаваше, че същото важи и за камериера му. Джон би могъл да предпочете да се установи на едно място и да създаде семейство.
— Трябва да знаеш нещо, Флорънс. Накрая щях да ти кажа, но може би е най-добре да го чуеш сега.
— Олеле, ако съдя по мрачната ти физиономия, не искам да знам.
— Щом е така…
— А, сега да не си посмяла да мълчиш!
Маргарет изразително завъртя очи.
— Наясно си защо заминах за Европа. Сигурна съм, че не си очаквала да се завърна омъжена.
— Не, това направо ми взе ума. Знаеш ли, много слуги спорят дали сега ще се преместиш за постоянно в „Горския кът“.
Младата жена се изчерви и промърмори:
— Всъщност аз не съм омъжена за Себастиян.
— Ъ?
— Една и Оливър знаят, а и ти също ще го запазиш в тайна. Трябваше да го наема, за да се завърне в Англия. Дори след като му обясних какво е положението, той отказваше да дойде доброволно.
— Това не ми прилича на Себастиян Таунзенд.
— Вероятно защото този човек е бил погребан заедно с Джайлс. Огорчението му е… да кажем, изключително силно и сега го разбирам. Малцина знаят, че е отишъл на дуела с мисълта да умре, а ако съдя по всички сведения, Джайлс е бил достатъчно сърдит, за да го убие.
— Тогава как е станало точно обратното?
— Нещастен случай. Куршумът, който трябвало да полети във въздуха, се отклонил, когато куршумът на Джайлс одраскал ръката на Себастиян. На всичкото отгоре баща му се отрекъл от него. Сега разбираш защо той не искаше да се връща тук. Беше убеден, че няма да го пуснат в „Горския кът“, което би направило непосилна задачата да разкрие нечии подли кроежи.
— Предложил е да се престорите на съпрузи, за да си осигури достъп? — невярващо попита Флорънс.
— Не, аз го предложих — рече Маргарет и се изчерви още по-силно. — Да, знам, че е скандално. Признавам си, че не му мислих много-много. Себастиян се опита да ме разубеди, но предвид на отношението му държах да парирам всички негови евентуални възражения. Дори нямаше да се стигне дотам, ако не бяхме научили, че Дъглас смята Себастиян за мъртъв. Вероятно това се дължи на отчуждението му с лорд Уимис. По ирония нашата измислица се оказа ненужна.
— Заради последния инцидент с графа ли?
— Да. И защото Себастиян успя да разговаря с баща си, преди Дъглас да се е възстановил напълно. Един вид, хванал го е неподготвен.
Флорънс се усмихна.
— Този човек определено умее да въздейства на хората. Отговарят на въпросите му, само и само той да се махне час по-скоро!
— Заплахата, излъчвана от него, не би впечатлила Дъглас. Себастиян се изхитрил и се направил, че знае повече, отколкото трябва. Това подействало. Увери ме, че никой не се опитва да убие баща му което беше основното ми притеснение. Въпреки че двамата отказват да споделят какъв е проблемът и дали е намесено нещо друго освен лош късмет. За всеки случай Себастиян изпълни каквото го бях помолила и сега гори от нетърпение да се върне на Континента.
