гостите.
— Искам да ви кажа една дума, мадам. В библиотеката, ако обичате.
Мириам понечи да каже, че е заета, но премисли. Казаното не търпеше възражения. Слязоха по стълбите, без да продумат.
— Надявам се, че няма да се бавим — каза тя, когато той затвори вратата на библиотеката.
— Няма. Седни, Мириам.
Тя се намръщи.
— Винаги си ме наричал само „майко“.
Никълъс наблюдаваше студения блясък в кафявите й очи. Той се явяваше винаги, когато оставаха насаме. Тази жена наистина го мразеше. Нищо не можеше да промени това.
— Представи си, — каза той — за една нощ две сестри си размениха местата. — Лицето й побеля. — Предполагам, че не си имала случай да говориш с Ели тази сутрин, нали?
— Тя ти каза?!
— Нали ми предложи да попитам всяка от жените тук дали не ми е майка? — Той не можа да й спести убождането.
— Не си го направил!
— Не, Мириам, не го направих. Ти отвори раната, а жена ми я излекува. Тя накара Ели да се изповяда. Сега най-после знам всичко и искам да ти кажа, Мириам, че ми е жал за всичко, което си изстрадала и те разбирам напълно.
— Да не си посмял да ме съжаляваш! — извика тя смаяно.
— Както искаш — отговори напрегнато той. Вече не се притесняваше от решението, което бе взел през нощта. — Поканих те тук, за да те информирам, че вече не е желателно да живееш в Силвърли. Намери си къща някъде по-далеч оттук. Ще ти я купя. Баща ми ти остави скромен приход. И аз ще добавя нещо. Не ти дължа нищо повече.
— Опитваш се да ме подкупиш? — изръмжа тя.
— Не, Мириам — каза той, уморен от всичко това. — Ако искаш да кажеш на света, че не си ти тази, която е дала наследника на съпруга си, направи го. Жена ми знае и не се безпокои от това. За мен само това има значение.
— Наистина имаш намерение да го направиш, нали?
— Да.
— Негодник! — каза тя, вбесена. — Мислиш, че всичко е в ръцете ти, нали? Почакай някоя и друга година и твоята скъпоценна жена ще те намрази — точно както аз намразих баща ти.
— Тя не е като теб, Мириам — усмихна се той.
— Винаги съм мразила Силвърли — каза тя троснато. — Живях тук само за да те държа настрана.
— Зная, Мириам — каза тихо той.
— Няма да остана тук ден повече — върна му тя. — И можеш да бъдеш сигурен, че ще си намеря не къща, а дворец!
Тя излезе от стаята, а Никълъс въздъхна дълбоко, доволен, че е останал сам. Би дал цяло състояние, за да си върне дома и да го освободи от горчивината на Мириам.
След няколко часа по алеята изтрополи карета, в която седеше Мириам, лелята на Никълъс. Пред вратата трима души въздъхнаха едновременно с облекчение и гледаха как каретата се отдалечава. Сетне Елинър влезе в къщата, но Никълъс постоя още малко, прегърнал жена си. Главата й бе положена на гърдите му.
Стояха дълго така, докато откъм края на дългата алея се появиха три коли. Никълъс се стегна, но после се успокои. По дяволите, щом Реджина ги обича, може й да не са чак толкова лоши.
— Ново нашествие — промърмори сухо той.
— Да не си посмял да избягаш, Никълъс Идън! — сгълча го Реджи.
Притискаше се до него и бъбреше възбудено. От първата карета се появиха Джейсън, Дерек и половината от челядта на Едуард. Джейсън първи прегърна сърдечно Никълъс.
— Радвам се, че се осъзна, моето момче. Джеймс каза, че няма търпение да види сина ти. Надявам се, че в бъдеще работата ти няма да те отделя много често от дома.
— Не, сър, няма — отговори учтиво Никълъс, макар че цял се наежи от думите на Джеймс. Проклет лъжец.
Наред бе Дерек, който сграбчи Никълъс в мечешка прегръдка.
— Време беше да ни поканиш, старче!
— Радвам се да те видя, Дерек.
Следваха братовчедите, Едуард и жена му. Всички тръгнаха към къщата, като бъбреха радостно. Но Никълъс зърна Джеймс и Антъни да стоят до една от колите и да го гледат сърдито. Обърна се да влезе в къщата, мърморейки нещо за неканени гости. Реджи го чу и се намръщи на по-младите си вуйчовци.
— Вие двамата! Да не сте посмели! — предупреди ги тя. Нямаше нужда да им обяснява. И те я разбраха. — Обичам го и той ме обича. И ако вие двамата не се сприятелите с него, аз… никога няма да ви продумам! — Тя последва съпруга си в къщата и остави Антъни и Джеймс навън.
Джеймс погледна брат си и се ухили.
— Мисля, че не се шегува.
— Зная, че не се шегува — отговори Антъни и потупа Джеймс по гърба. — Да вървим тогава и да видим как ще се оправяме с този дръвник.
След няколко минути двамата отделиха Никълъс от другите и го заградиха в гостната, застанали от двете му страни. Никълъс въздъхна смутено. Тези Малори все така ли щяха да го нападат?
— Да?
— Ригън иска мир, момче — започна Джеймс. — Ние също го искаме. А ти?
— Зарежи това! Тя се казва Реджи, не Ригън — отряза брат си Антъни. — Кога най-после ще…
— Какво не е наред с Реджина? — прекъсна ги Никъдъс.
Двамата мъже го погледнаха и се засмяха.
— Нищо друже, съвсем нищичко — отстъпи Антъни. — Ти можеш да си я наричаш както искаш. Само този инат тук все й измисля нови имена.
— Тогава какво е „котенце“ освен твое изобретение? — отвърна Джеймс.
— То си е едно галено име.
— А Ригън не е ли галено име?
Никълъс остави братята да довършат спора си насаме, взе жена си за ръка и я настани на една софа до себе си.
— Знаеш ли, любов моя, когато се ожених за теб не съм и мислил, че се женя и за братята Малори.
— Нали не ми се сърдиш, че ги поканих? Просто исках да бъдат част от нашето щастие.
— Зная. Помня и това, че са тук само за днес. Ти каза така. Но с хората от твоята фамилия се свиква, особено с онези двамата. — Той кимна към ъгъла и тя загледа как разгорещено спорят Антъни и Джеймс.
Тя се ухили дяволито.
— Те не мислят и половината от това, което казват. Пък и няма да идват често тук. Вуйчо Джеймс ще отплава другата седмица и няма да се върне цяла година.
— А Антъни?
— Е, вуйчо Тони ще се отбива от време-навреме да види как съм, но ти ще го харесаш, обещавам ти. И как можеш да не го харесаш, когато толкова си приличате? Че аз си загубих ума подир теб толкова бързо, защото ти ми напомняше за Тони.
— По дяволите! — изръмжа той.
— О, не се сърди — подразни го тя и преплете пръсти с неговите. — Това не е единствената причина да те обичам. Да ти изброя ли другите?
— Можем ли да избягаме за малко? — попита настойчиво той.
— Мисля, че може да се уреди.
— Тогава ела горе с мен.
— Никълъс! Още е следобед! — изсъска шокирана тя.
