О, Розалин, защо иначе бих се оженил за теб?
— Но… — тя не можа да продължи. Целуна го. И отново го целуна. Сърцето й щеше да се пръсне от радост. — О, Антъни, толкова се радвам, че го направи. Никога повече няма да бъда толкова глупава…
Между целувките той й каза:
— Можеш да бъдеш глупачка… винаги… когато пожелаеш… само недей да преставаш да ме обичаш.
— Не бих могла. Дори и да искам. А ти?
— Никога, скъпа. Можеш да бъдеш сигурна в това.
Глава четиридесет и пета
— Както виждам, трябва да те поздравя — каза Никълъс и се присъедини към Антъни за по цигара.
Целият род с изключение на Джеймс се беше събрал на неделна вечеря у Едуард.
— Не мислиш ли, че си старичък да имаш деца, Малори — продължи Никълъс.
— Кога ще посетиш Нейтънсхол, Монтиед — прекъсна го сухо Антъни.
Никълъс се засмя без да обръща внимание на закачката.
— Рийгън не говори за нищо друго откакто Розалин й съобщи новината. Самата тя иска още едно.
— Ще ти бъде трудно да го направиш, моето момче. Както ми каза Джеймс, ти спиш в кучешката колибка напоследък.
— О, никога не оставам дълго време там, старче — отвърна Никълъс през смях. — Племенницата ти сигурно притежава безсърдечния характер на Малори, но всъщност не е безсърдечна. Освен това тя не обича да спи сама.
Антъни се смути. Той все още не можеше да приеме, че неговата малка Реджи вече е жена и на всичкото отгоре има един похотлив съпруг. Май трябваше да цапне Монтиед за такава забележка. Разбира се, ако го направеше, целият род щеше да е против него. Начело с Реджи.
— Скоро ще започна да те харесвам, Монтиед. Но не се радвай толкова.
Смехът на Никълъс се разнесе зад гърба му. Рийгън приближи до него в салона.
— Тони, виждал ли си Никълъс?
— Бих искал да не съм го срещал. Но той е в градината.
— Пак ли сте си разменили реплики — намръщи се тя.
— Как да ти кажа — той сви рамене и добави: — Както виждаш, аз го оставих. Тия дни като че ли той си търси белята.
— Отлично. Ще се помирите ли изобщо някога вие двамата?
— Твърде много си приличаме, скъпа. Ти добре знаеш това. Но направи ми услуга, повикай го обратно в къщи. Искам да се поразходя насаме със съпругата си.
Когато Рийгън тръгна, Антъни се ухили. Надяваше се Монтиед отново да прекара нощта в кучешката колибка, без горкичкият да знае къде е сгрешил. Самата мисъл го развесели. Съвсем скоро Реджи ще разбере, че той и Никълъс изпитват задоволство от устните си схватки. Може би тогава щеше да се наложи скъпо да си плати. Но засега се чувстваше победител в този рунд.
Намери Розалин с Едуард. Приближавайки към нея, долови последните й думи:
— Не искам да удвоявам парите си. По дяволите, какво ще правя с толкова много пари!
— Трябва да те предупредя, скъпа, че Еди ще те преследва. Той не може да търпи пари да стоят неизползвани.
Едуард се опита да се защити:
— Тони, абсурдно е. Няма човек, който да притежава толкова излишни пари. Трябва да мислите за децата си и…
— Сигурен съм, че Розалин ще те остави да управляваш имуществото й. Ако изобщо може някога да пресметне колко точно притежава.
— Не е честно — протестира тя. — Знам точно какво притежавам. Но нали не очаквате от мен да помня всичко. — Двамата мъже се разсмяха. — Много добре, Едуард, ще ти изпратя моя адвокат. Със сигурност това е нещо, което ме интересува.
— Боже господи, виждаш ли какво направи, Еди! — оплака се Антъни с престорен ужас — Не искам в главата й да се въртят само цифри.
— Не. Ти искаш да е изцяло погълната от теб — изсумтя той.
— Вярно е — призна Антъни без дори да се смути. — Ела, скъпа. Да видим дали няма още нещо, което би те заинтригувало.
Антъни излезе с нея от къщата и я поведе под лунната светлина, която осветяваше пътя им. Спря се до розите. Застана зад нея. Ръцете му я обгръщаха. Опря брадичка на рамото й.
— Наистина ли искаш да се заемеш с империята, която дядо ти е завещал?
— Не, но се радвам, че поне ме попита — отвърна тя и също го обгърна с ръце.
— Можеш да вършиш всичко, което те прави щастлива, Розалин. Твоето щастие е и мое.
Тя се обърна в обятията му и склони глава на рамото му. Обичаше го толкова силно, че не можеше да се сдържа. С показалец чертаеше кръгчета върху сакото му от меко синьо кадифе.
— Има нещо — каза тя тихичко.
— Всичко, което пожелаеш, скъпа.
Последва дълга пауза. Трябваше й малко време, за да попита срамежливо:
— Мислиш ли, че отново бихме могли да опитаме на стола? Възторженият смях на Антъни огласи градината и се разнесе надалеч.
Информация за текста
© 1988 Джоана Линдзи
© 1996 Екатерина Генова, превод от английски
Johanna Lindsey
Tender Rebel, 1988
Сканиране: ???
Разпознаване и начална редакция: maskara, 2009
Редакция: Xesiona, 2009
Издание: ИК „Ирис“
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/10530]
Последна редакция: 2009-07-01 22:01:30
