Джоана Линдзи
Нежен бунт
Глава първа
Англия, 1818 година
— Страхуваш ли се, миличка?
Розалин Чадуик извърна глава от прозореца на каретата и нижещия се пред погледа й пейзаж. Повече от час тя гледаше навън и не виждаше нищо.
Дали се страхува? Беше съвсем сама на света. Нямаше закрилник. Нямаше семейство, за което да мисли и се тревожи. По пътя към едно неизвестно бъдеще оставяше зад себе си всичко познато и близко. Дали се страхува? Изпитваше ужас.
Разбира се, тя нямаше да каже нищо на Нети Макдоналд. Нямаше по никакъв начин да издаде чувствата си. Самата Нети беше доста нервна, откакто вчера сутринта прекосиха английската граница. Опитваше се да го скрие. Правеше се на недоволна както обикновено, но личеше, че е уплашена и изнервена. Преди да потеглят беше весела и жизнерадостна. Не се промени настроението й дори когато пресичаха омразните й ниски планини на Шотландия. Самата тя идваше от високите планини и там бяха минали всичките й четиридесет и две години. Никога не беше предполагала, че ще дойде ден, когато някой ще я застави да напусне обичните си родни места, да прекоси сама границата към Англия. Англия! Но Нети никога не би я изоставила. Не и скъпата, не и милата Нети.
Розалин успя да й се усмихне. В зелените й очи мъждукаха весели пламъчета. Опитваше се да вдъхне кураж на прислужничката си.
— Ох, Нети, защо да се страхувам? Нали успяхме да се измъкнем през нощта? Нали сме по-умни? Джорди ще претърси Абървил и Единбург и никога не ще отгатне, че сме тръгнали за Лондон.
Нети се усмихна доволно при мисълта за досегашния им успех. Забрави за момент страха и омразата към англичаните. Омразата към Джорди Камерън беше по-дълбока.
— Предполагам, чи ще се задуши от злоба и яд, когато разбере, чи сме отгатнали мръсните му планове. Нели тъй? Аз ни харесвах Дънкан, бог да го прости. Той тъ накара да обещаеш и ти трябваше да го направиш. Той мислеше, че туй е най-доброто за теби. Нидей да мислиш, чи съм толкоз проста, за да не забележа, чи си забравила и хубавия си английски, за който дядо ти беше довел оназ чудесна учителка. Ни трябва да го забравяш особено сега, когато сме в гнездото на дявола.
Розалин широко се усмихна на последните назидателни думи на Нети. Не устоя на желанието да я подразни малко.
— Когато срещна англичанин, а това ще стане съвсем скоро, ще си припомня правилния си английски. Няма да ми отнемаш малкото време, което ми остава да мисля за всяка дума, която казвам.
— Хм, туй е само когат съм толкоз притеснена. Но виждам, чи го забравяш.
Разбира се, че Нети го знаеше. Тя познаваше Розалин много добре, дори понякога по-добре от самата нея. И знаеше, че само когато Розалин не е в настроение, можеше да забрави правилния английски език и да заговори на шотландския диалект, усвоен от Грамп и Нети. Тя все още беше притеснена и имаше основание за това. Но не беше достатъчно разстроена, че да забрави напълно набития й в главата от учителя правилен говор. Розалин въздъхна.
— Надявам се, че куфарите са пристигнали. Иначе ще се окажем в доста неприятно положение.
Двете бяха потеглили само с един кат дрехи, за да надхитрят братовчед й Джорди в случай, че някой ги видеше и му кажеше.
— Това най-малко да те безпокои, момиче. Сигурна съм, чи спести много време кат доведе оня лондонски модист в Камерън, за да ти ушие всички онез красиви рокли. Дънкан, бог да го прости, беше тъй предвидлив, че изпрати куфарите предварително един по един. Тъй че Джорди не ще заподозре нещо, дори да ни наблюдава непрекъснато.
Нети си мислеше, че е много забавно да се измъкнеш посред нощ, както бяха направили те — със запретнати поли и стари бричове под тях, така че ако случайно някой ги види на лунната светлина, да ги помисли за мъже. Розалин също мислеше така. Всъщност тя се беше забавлявала единствено в началото на тази лудост. Бяха отишли до най-близкия град, където ги чакаше предварително нает кочияш с карета. Трябваше да минат няколко часа, за да се уверят, че никой не ги преследва. Едва тогава предприеха това пътешествие. Всички притеснения и цялата потайност бяха необходими, за да надхитрят Джорди Камерън. В края на краищата Грамп беше убедил Розалин, че това е необходимо.
Розалин повярва, когато видя лицето на Джорди, докато слушаше завещанието на Грамп. Той беше племенник на Дънкан Камерън, най-малкият внук на брат му и единствения жив наследник мъж. Джорди имаше всички основания да получи част от огромното богатство на Дънкан. Но имението беше завещано на Розалин, единствената внучка. Тя получи земята, мелниците, безбройните работилници, всичко. И Джорди изпадна в ярост.
— Ни трябваше да се изненадва толкоз — каза Нети, когато Джорди си тръгна след четенето на завещанието. — Джорди знае, че Дънкан го мрази и го обвинява за смъртта на майка ти. Затуй те ухажваше толкоз много през всички тез години. Знаеше, че дядо ти ще остави всичко на теб. Сега Дънкан е мъртъв и нямаме никакво време за губене.
Не, нямаше никакво време за губене. Розалин се убеди в това, когато след прочитането на завещанието той я помоли да се омъжи за него. Тя за пореден път му отказа. Същата нощ двете с Нети заминаха, без да имат време за скръб и съжаления. Тя обеща това на дядо си. Достатъчно беше скърбила последните два месеца, откакто научи, че на Дънкан му остават броени дни. Последните му седем години бяха изпълнени с непрестанна мъка и болки. Само шотландският инат и силен характер му бяха помогнали да издържи толкова дълго. Смъртта беше благословия за него. Тя не можеше да съжалява за това, че най-после страданията на Грамп са приключили. Но, о, как щеше да й липсва скъпият старец. През всичките тези години той беше за нея и баща и майка.
— Нидей скърбя, момичето ми — каза той седмици преди да почине. — Туй е забрана. Ти ми посвети толкоз много години. Прекалено много загубено време. Не ти позволявам да страдаш нито ден след като си отида. Обещай ми и това.
Поредното обещание, което даде на обичния възрастен човек.
Розалин беше шестгодишна, когато майка й се върна при стареца, като я влачеше след себе си. Той я отгледа, възпита я, обичаше я, но я наказваше при нужда. Едно обещание повече нямаше никакво значение. Освен това тя му беше дала съдбовната дума и оттук идваше голямото й безпокойство. После вече нямаше време за скръб. Поне за това не го излъга.
Нети проследи погледа й към прозореца, изпълнен с мисли за Дънкан Камерън и я сгълча.
„Грам“ — така без капка респект се обърна тя към него в деня, когато майка й я доведе в Камерън. Това малко дяволче обичаше да дразни суровия стар шотландец. Той се радваше на всяка нейна пакост. Наистина, щеше да липсва и на двете. Но сега имаше толкова много неща, за които да мислят.
— Най-сетне приближаваме странноприемницата — забеляза Нети от предната седалка.
Розалин се наведе напред, извърна се настрани и погледна в същата посока. Залязващото слънце огря лицето й. Докосна косата й и тя придоби цвета на залеза. Имаше прекрасни медно-червеникави коси. Приличаше на майка си. Нети беше тъмна. Косата й беше с цвят на катран. Очите й бяха пастелно зелени, като езерото под сянката на огромните дъбове. Розалин беше взела зеленикаво-сивите, изпъстрени със златисти точици очи на Джанет, които така силно привличаха. Съдбата й беше предопределена като тази на Джанет Камерън преди да избяга със своя англичанин. Всъщност Розалин не напомняше с нищо чертите на баща си. Този англичанин беше грабнал сърцето на майка й. След трагичната му смърт тя се превърна в сянка. Може би стана по-добре, че почина година след него. Никога повече не я видяха жизнена и усмихната. Но Розалин, слава богу, имаше дядо си, на кого можеше да се опре. Седемгодишното сираче лесно се приспособи към живота на възрастния шотландец. Той я обожаваше и угаждаше на всеки неин каприз.
„Не съм по-добра от момичето, щом мисля за мъртвите, когато бъдещето е толкова несигурно“ — сепна се Нети.
— Да се надяваме, че леглата ще бъдат по-меки от снощните — каза Розалин, когато каретата спря пред странноприемницата. — Това е единственото нещо, което ме кара да желая по-скоро да стигнем
