— Колкото до това — отвърна Розалин — нямаше нито един, за когото да изпитам желание да се омъжа. А Грамп не би ме принудил да се венчая с някого, когото не желая.
— Изобщо никой ли? През всичките тези години?
— Ох — въздъхна тя — мразя начина, по който произнасяш „всичките тези години“, Франсиз. Наистина го мразя. Не ми напомняй колко трудно ще ми бъде.
Кафявите очи на Франсиз се разшириха.
— Трудно! — тя се разсмя. — Глупости. Най-лесното нещо на света е да се омъжиш. Ще имаш толкова много обожатели, че просто ще се чудиш какво да ги правиш. На твоята възраст, мила моя, нищо не би имало значение. Нима не осъзнаваш колко си хубава? И ако това не е достатъчно, притежаваш съкровище, което би накарало дори и банкер да си загуби ума.
— Франсиз, аз съм на двадесет и пет години — каза Розалин с такъв глас, сякаш беше на сто.
Франсиз се разсмя.
— И аз съм на двадесет и пет, но не се считам за престаряла.
— Различно е. Ти вече си вдовица. Била си женена. Никой не би си помислил отново да те омъжва.
— Не. И никой не би могъл да ме накара. Никога няма да го направя отново.
Тази забележка накара Розалин да се намръщи.
— Смешно е дори да си ме представиш пред олтара на тази възраст. И то при такава конкуренция от млади девойки.
Франсиз се усмихна:
— Честна дума, Роз…
— Наистина, аз самата ще си падна от смях при вида на някоя двадесет и пет годишна стара мома, която се прави на глупачка — изсумтя Розалин.
— Престани! Ще ти кажа, кълна се, възрастта ти няма да има значение.
Розалин не можа да повярва на това, макар че много й се искаше. Успя добре да се прикрие. Беше почти на път да се разплаче. Това беше единствената причина, която я ужасяваше и я възпираше да се огледа за съпруг. Да изглежда глупачка беше едно от нещата, които не можеше да понесе.
— Фран, те ще си мислят, че нещо не е наред и затова не съм се омъжила досега. Знаеш, че такава е природата на хората.
— Това, че си прекарала последните шест години в грижи та дядо ти е не просто разбираемо, а похвално. А сега нито дума повече за възрастта ти. Това най-малко да те тревожи. Ти доста добре успя да отклониш въпроса ми.
Розалин се разсмя от строгото изражение на приятелката си с характерния само за нея топъл нежен смях.
Предната вечер бяха пристигнали с Нети в къщата на улица Саут Одли. Беше толкова късно, че двете стари приятелки нямаха време да поприказват. Свързваше ги стара дванадесетгодишна дружба. През последните десет години обаче се бяха виждали само веднъж, преди четири години, когато Франсиз бе довела сина си Тими на почивка в Шотландия.
У дома Розалин имаше много приятелки, но нито една не беше толкова близка, колкото Франсиз, с нито една от тях ме можеше да сподели тайните си. Бяха се срещнали на тринадесетгодишна възраст. Тогава Грамп я беше изпратил в Англия да се учи на „добри обноски“, защото тя бе споделила с него, че се превръща в мъжкарана, без чувство за високото си положение в обществото. Всъщност това не беше дотолкова вярно.
Розалин прекара две години в училище, преди да бъде изгонена и върната в Камерън за лошо поведение. Грамп не й се кара. Тя му беше липсвала твърде много и той се радваше, че се е върнала у дома. Привлече една прекрасна учителка, която се зае да продължи образованието й. Нито една от ужасните бели на Розалин не принуди госпожица Бийчъм да напусне. Грамп й плащаше твърде много.
През двете години в Англия Франсиз и Розалин бяха неразделни. И ако Розалин по правило не беше въведена в обществото на осемнадесет години, тя би изживяла това чрез писмата на приятелката си. От нея тя знаеше какво означава да се влюбиш. От нея знаеше какво е да имаш съпруг, когото не обичаш. Въпреки че никога не беше имала свои собствени деца, тя знаеше всичко за едно дете, или поне за синовете, защото Франсиз беше споделяла всяка стъпка от отглеждането на Тим.
В продължение на всички тези години Розалин също беше споделяла всичко в писмата си, макар че животът й в Шотландия не бе изпълнен с вълнения. Едва през последните месеци реши да не тревожи приятелката си със страховете на Грамп и да не й разказва за Джорди. А как можеше да й разкаже сега? Как да я убеди, че това не е просто проява на старческо слабоумие, над което можеш да се подиграваш? Как да я убеди в опасността на тази ситуация?
Розалин реши да започне от самото начало.
— Франсиз, спомняш ли си, когато ти разказах, че майка ми се удави в езерото Итив? Тогава бях на седем годинки.
— Да, една година след смъртта на баща ти, нали? — меко каза Фран, като я потупа по ръката.
Розалин кимна. Опитваше се да не си спомня колко беше самотна след загубата на двамата си родители.
— Грамп винаги обвиняваше племенника си Джорди за смъртта на мама. Той беше подло дете. Винаги нараняваше животните. Развеселяваше се, когато причиняваше болка на някого. По онова време беше на единадесет години. Заради него един от слугите си счупи крака, а готвачката ни се изгори сериозно. Уби едни кон. Да не казвам това, което беше извършил в собствения си дом и за което не бяхме чули. Баща му беше братовчед на мама. Когато идваше у нас, винаги водеше Джорди. Мама се удави, след като бяха прекарали една седмица у нас.
— Как би могъл да причини това Джорди?
— Франсиз, никога нищо не можа да се докаже. Приеха, че лодката, е която тя излезе в езерото, просто се е преобърнала. А тежките й зимни дрехи са й попречили да плува до брега.
— Какво е правила в езерото през зимата?
— Тя е израснала край езерото. Да бъде във водата беше нейна втора природа. Обичаше я. През лятото плуваше всеки ден. Разхождаше се по всички местенца нагоре и надолу по двата бряга. Можеше да гребе и го правеше винаги, без да се съобразява с времето. Имаше си малка лодка, която управляваше без усилие. И двете имахме, но на мен никога не ми позволяваха сама да изляза с моята. Колкото и добър плувец да беше, в онзи ден това не й помогна.
— Нямаше ли някой, който да й помогне?
— Никой не знае какво точно се е случило. В онзи ден тя беше решила да прекоси езерото. Някъде по средата се случило нещо и лодката потънала внезапно и твърде бързо. Няколко дни по-късно един от арендаторите спомена пред Грамп, че е видял Джорди да се навърта около лодките преди злополуката. Ако той не беше такъв малък дявол и не причиняваше непрекъснато злини, дядо никога не би си помислил нищо лошо. Но истината е, че Джорди изживя смъртта на мама толкова мъчително, колкото и аз самата. А той не обичаше нито нея, нито мен. Скръбта му беше толкова дълбока, че Грамп се усъмни.
— И твоят дядо си е помислил, че Джорди е повредил лодката й?
Розалин кимна с глава.
— Изглежда наистина е повредил нещо и лодката е започнала бавно да се пълни с вода. Точно над такова нещо Джорди би се посмял — да види някой мокър от глава до пети посред зима, загубващ хубавата си лодка. Ако той го е направил, мисля, че това е много по-страшно от една отвратителна шега. Това е направо престъпление. Не мисля, че е имал намерение да убива някого. Искал е просто да ни ядоса. Може би не е предполагал, че майка ми ще гребе навътре в езерото. Тя рядко го пресичаше.
— Но все пак…
— Да, все пак — въздъхна Розалин. — Но Грамп никога не го доказа, така че какво би могъл да направи? Лодката така и не беше извадена и не можахме да разберем каква е била повредата. След този случай Грамп никога не се довери на Джорди. Винаги, когато той идваше в имението, някой от прислугата го следеше. Мразеше го, Франсиз. Дълбоко го мразеше. Никога ме каза на баща му в какво го подозира. Не можеше да забрани посещенията му у дома. Но се закле, че Джорди никога няма да получи нищо от него. Когато баща му почина, остави съвсем малко наследство. Грамп знаеше, че племенникът му го ненавижда за голямото богатство. Като най-голям син Грамп беше наследил богатството на Камерън. Дядо беше убеден,
