Лондон. Знам, че при Франсиз ни очакват удобни легла.
— Значи ли това, че след всичките тези години не се радваш най-напред да видиш най-добрата си приятелка?
Розалин я изгледа учудено.
— Разбира се, че се радвам. Горя от нетърпение отново да я видя. При тези обстоятелства срещата ни няма да бъде от най-радостните, нали? Нямаме време за губене. Ще трябва да се видим съвсем набързо. О, по дяволите Джорди — добави тя и сбърчи тициановите си вежди. — Ако не беше той…
— Ако ни беше обещавала, сега нямаше да сме тука и нямаше да си оплакваме, нали? — отвърна Нети.
Розалин се усмихна.
— Кой се оплака снощи, че не понася дървеници, докато лежеше на твърдото легло?
Нети изсумтя и остави без отговор тази забележка. Веднага щом кочияшът отвори вратата и й протегна ръка, тя избута Розалин напред. Девойката се отдалечи, а кикотът й все още достигаше до прислужницата. Навярно причина бяха дървениците. Нети се смъмри:
„Не си толкова стара, та да не можеш да прекараш няколко нощи в неудобство, момичето ми.“ Пъргавата походка на Розалин я караше обаче да се чувства още по-стара. „Няма да кажеш нито дума тази нощ, дори леглото да е от камък! Няма да даваш на младото момиче още поводи за подигравки.“
След това Нети се усмихна и поклати глава. Розалин имаше нужда да говори за нещо, за да не мисли за бъдещето. „Дори леглото да е меко, ти по-добре кажи, че е пълно с камъни. Тя има нужда да се забавлява с някого. Толкова отдавна не си чувала смеха й и не си виждала пакостливи пламъчета в очите й. Тя наистина изпитва нужда от това.“
Розалин приближаваше хана. Шестнадесетгодишно момче се беше изправило на един стол и палеше лампата. Изведнъж я видя. Смехът й беше толкова различен от всичко, което беше чувал досега. Той погледна над рамо и слисан от вида й, за малко не падна от стола. Под отблясъците на залязващото слънце изглеждаше обгърната от огън. С всяка крачка той различаваше все по-ясно чертите на сърцевидното й лице. Скулите й бяха фино изваяни. Носът й беше малък и изтънен, брадичката — нежна, но решителна, а устните й — плътни и щедри. Тя мина през вратата, а той повдигна глава и я проследи с поглед. Едно строго изсумтяване го накара да се обърне. Изчерви се под укорителния поглед на прислужничката.
Нети съжали момчето и го нахока както обикновено, когато видеше някой да се захласва по нейната Розалин. Това се случваше навсякъде, където се появяха. Госпожица Розалин Чадуик оказваше много силно въздействие над мъжете от всяка възраст. Омагьосваше всички, които носеха панталони — от децата до възрастните мъже. И точно това момиче беше потеглило само за Лондон.
Глава втора
— Чудиш се кой го кърпи ли? — преподобният Уилям Феърфакс се подсмихна на младия си приятел. — Казах ти, че неговият шивач няма нищо общо с това, нали? Ако искаш да се превърнеш в приемливо копие, най-добре вземи ръкавиците. Той е в този бизнес повече от дванадесет години, така съм чувал.
Младият Къли потръпна при твърдия допир на ръкавиците. Намръщи се без да присвива очи. Преди няколко минути беше присвил очи и оставил първите капки кръв да потекат от наранения му нос. Сега почти цялото му лице кървеше обилно — носа му, подута му уста и веждите.
Уилям Феърфакс се ухили на бледостта му:
— Нямаш ли опит в това, а, Къли? Представи си, че неговият партньор днес също няма опит точно в това.
Тази забележка му се стори много забавна и той отново се изкикоти.
— Ако Нейтън просто се качи на ринга с него, ще има за какво да се обзаложим. Знаеш, той го е тренирал. Разбира се, Нейтън не се е появявал последните десет години, но аз чух, че е дал добър урок на лорда. Тогава Малори подуши нещо, което може би намали разликата в резултата.
Докато наблюдаваха, група господа заобиколиха ринга. Сър Антъни Малори се отпусна и се обърна намръщено към собственика на спортната зала.
— По дяволите, Нейтън, казах ти, че той още не е готов. Не се е излекувал от последния път.
Джон Нейтън сви рамене. Тъмните му очи проблесна весела искрица. Той се обърна и погледна обезобразеното лице на боксьора, когото считаше за приятел.
— Не съм чул за други, лорде. А ти? Може би ако оставиш някой друг да спечели просто за разнообразие, ще намериш повече партньори, сред които да избереш някого за тренировки.
При тази забележка почти всички се усмихнаха. Знаеше се, че са изминали десет години, откакто Малори загуби последния си мач и позволи някой да бъде по-добър макар и само за няколко рунда. Той беше в отлична форма. Мускулите му бяха перфектни. А умението му на ринга го правеше забележителен.
Организаторите, сред които беше и Нейтън, биха дали всичко, за да го привлекат на ринга като професионалист. Но за развратник като Малори боксът не беше друго освен тренировка. Рингът просто поддържаше отличната му форма, за да издържи на изпълнения с развлечения и предизвикателства живот. Три пъти в седмицата посещаваше Нейтънхол и това за него не беше нищо повече от удоволствие, подобно на сутрешната езда.
Половината от господата наоколо също бяха боксьори и очакваха своя ред, за да се упражнят на ринга. Други, подобно на преподобния Феърфакс просто изминаваха, за да наблюдават как специалистите пробват силите си. От време на време имаше възможност да се поиграе малко на комар, стига да се намерят желаещи. Някои от присъстващите бяха стари приятели на Малори. Те често се появяваха, за да наблюдават спаринг-партньорите, които имаха лошия късмет да бъдат наети от Нейтън. Те от своя страна бяха достатъчно умни за да не повторят срещите си с Малори.
Един от тях сега го предизвикваше. Той беше почти със същия ръст, но много по-слаб. Лорд Армхерст беше безразсъден младеж. Сивите му очи гледаха присмехулно. Беше на същата възраст като Антъни, но за разлика от него беше светлокос. Често споделяше същите забавления: предимно жени и хазарт, и пак жени.
— Единственият начин да намериш някой, който да вложи цялото си сърце, Малори, е да му сложиш рога, за да го накараш да те предизвика.
— С моя късмет, Джордж — отвърна Малори — той по-скоро би се хванал за пистолетите. Какво му е забавното на това?
Джордж Армхерст се изсмя сухо. Можеше да има някой, който да не е чул, че Антъни е непобедим на ринга, но нямаше такъв, който да не знае, че е несравним при дуел. Беше се случвало дори да пита противниците си кой орган биха желали да имат честта да бъде пронизан. Това естествено разтреперваше и гащите на бедните момчета. Доколкото Джордж знаеше, Антъни никога не беше убивал никого. И почти винаги дуелите бяха заради жени. Абсолютен развратник, той твърдо вярваше, че на света няма жена, заради която си струва да загубиш живота си. Е, разбира се, без да се броят тези от семейството. Малори ужасно се докачаше винаги, когато станеше дума за роднините му! Той беше заклет ерген с трима по- възрастни многодетни братя и множество племенници и племеннички, които обожаваше.
— Търсиш си съперник, а Тони? Как не се сети да изпратиш твоя човек да ме намери? Знаеш, винаги съм щастлив да ти направя услуга.
Джордж рязко се обърна. Не беше чувал този глас повече от десет години. Сви недоверчиво вежди. Чудеше се дали не греши. На входа стоеше Джеймс Малори. Разбира се изглеждаше по-възрастен, но не по-малко опасен отпреди. Беше най-известният развратник в Лондон. Едър, рус и красив. Господи, невероятно!
Джордж погледна Антъни. Интересно как по-малкият брат ще реагира на тази невероятна поява. Преди двамата бяха много близки. Имаха само една година разлика и почти еднакви интереси. Джеймс беше по- необузданият от двамата. Поне тогава. Но той изчезна и по една или друга причина семейството не говореше за него. Лишиха го от наследство. Името му никога не се споменаваше. И макар Джордж да беше много близък с Антъни и дори да се смяташе за най-добрия му приятел, така и не разбра по каква причина Джеймс е бил изгонен.
За изненада на Джордж, приятелят му не прояви буйния си характер. Нищо не трепна по красивото му лице и останалите в залата не забелязаха нищо, което да предизвика коментар. Трябваше човек да го
