вратовръзка.
Кони стоеше и наблюдаваше, без да казва нито дума. Направи му впечатление, че Джорджина дори не направи опит да се освободи. Поведението на Джеймс също беше странно. Можеше поне да го помоли за помощ. Освен това не си послужи с ръката, с която бе обвил талията й, а завърза вратовръзката със зъби. Сигурно го заболя адски, с тези подути и разкъсани устни. Когато свърши, грабна момичето подмишница и едва сега забеляза смайването в погледа на Кони.
— Мисля, че ти е ясно — промърмори несигурно Джеймс. — Не можем да я оставим тук, нали?
— Разбира се, че не — кимна Кони.
— Веднага ще вдигне тревога.
— Непременно.
— Не е нужно винаги да се съгласяваш с мен, чуваш ли!
— Трябва, приятелю. Все още имам нужда от зъбите си — поне за известно време.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ОСМА
Джорджина се беше разположила в едно кресло и замечтано наблюдаваше вълните на студения Атлантик през един от люковете. По едно време чу, че вратата зад нея се отвори и нечии стъпки прекосиха помещението, но не се обърна да види кой нарушава усамотението й. Знаеше, че това може да е само Джеймс, защото никой освен него не смееше да влезе, без да почука.
Тя не говореше с него. След нощта, в която я бе измъкнал от дома й по същия начин, както от онази английска кръчма, не бяха разменили нито дума. За съжаление недостойната му постъпка не остана единствена в онази съдбоносна нощ. Не, в момента, в който видя двамата й братя на борда на своя кораб, Джеймс заповяда да ги хвърлят в морето. На всичкото отгоре имаше нахалството да им заяви, че сестра им е решила да пътува с него, като че ли те не можеха да забележат кърпата в устата й или как я мъкнеше като вързоп под мишница.
Разбира се, никой не си бе дал труд да му обясни какво са търсили Дрю и Бойд на борда на „Мейдън Ан“. Всеки моряк можеше да му каже, че без помощта им щяха още дълго да си останат заключени в трюма, а хората от „Нерей“ щяха да охраняват палубите, вместо да бъдат отведени със завързани ръце на сушата. Очевидно никой нямаше достатъчно кураж да разкрие истината пред страшния си капитан. Поне Кони можеше да предприеме нещо в тази посока, но един кратък поглед й показа, че той е твърде развеселен от разигралата се сцена и няма никакво намерение да й сложи край с едно разумно обяснение.
Вероятно Джеймс вече знаеше, че през онази нощ се е държал като неблагодарен негодник. Ако ли пък не, тя нямаше намерение да го осведоми, защото беше твърдо решена никога да не му проговори. А проклетникът се правеше, че нищо не разбира! „Дамата май се цупи?“ — това беше единственият му коментар. А след това: „Фантастично! След като съм наказан със съпруга, мога да благодаря на Господа поне за тази малка услуга!“
Това я улучи право в сърцето, защото нито за момент не се усъмни, че той говори сериозно. Със сигурност не го каза просто така, защото след това не й даде възможност да разговаря с него, да го наругае или нещо подобно.
Живееха в една кабина, тя спеше в койката си, той в голямото легло и двамата полагаха всички усилия да не се забелязват. Изглежда това не му правеше впечатление, но Джорджина с неудоволствие установи, че присъствието му я вълнува. Сетивата й веднага го усещаха, а когато се приближаваше, тя цялата настръхваше; очите, носът и ушите, цялото й тяло се устремяваше към него, припомнило си всяко нежно докосване.
Дори сега, макар и против волята си, тя наблюдаваше с ъгъла на окото си как Джеймс се настани зад бюрото. Той изглеждаше съвсем спокоен, сякаш беше сам в каютата, а тя усещаше, че всяка фибра на тялото й се напряга. Той не поглеждаше към нея, тя също нямаше намерение да помръдне главата си. Защо ли седеше тук? Нямаше представа защо я е взел със себе си. Много повече би отговаряло на характера му, ако я бе хвърлил през борда заедно с братята й.
Разбира се, тя не го попита защо я отвлече от дома й, тъй като не искаше да разговаря с него. Предпочиташе да си отхапе езика, преди да се откаже от „цупенето“, както го наричаше той. Може би се държеше детински, но какво от това? По-страшно ли беше, отколкото да си буен луд с пиратски маниери, който отвлича хора и изхвърля освободителите си през борда?
— Прощавай, Джордж. Но с течение на времето започва да ми става неприятно да ме зяпаш така.
Очите на Джорджина моментално се насочиха отново към разкриващата се през люка гледка. Какъв лош късмет! Как ли забеляза, че го наблюдава тайно!
— Става досадно, разбираш ли?
Мълчание.
— Вечното ти цупене.
Джорджина продължаваше да мълчи.
— Какво друго може да се очаква от жена, израсла сред варвари?
Това вече беше много.
— Ако говориш за братята ми…
— Говоря за цялата ти проклета страна.
— По-добре говори за надутите английски контета.
— По-добре конте, отколкото недодялан побойник.
— Недодялан? — изкрещя Джорджина. Насъбралата се в сърцето й ярост буквално я изстреля от стола и тя се озова с един скок до писалището.
— А ти не каза дори благодаря, че ти спасиха живота!
— На кого да благодаря? Може би на братята ти, тия душевноболни еснафи? Те ме затвориха в мазето, преди да ме пратят на бесилката.
— Това и заслужаваш, след като говориш така за тях — изсъска Джорджина. — Само че тази идея беше на Уорън. Не на Бойд и Дрю. Те се опълчиха срещу собствения си брат, за да ти помогнат. Не искам да мисля как ще ги нареди той, ако узнае за случилото се.
— Не съм толкова тъп, малката. Не стана нужда да ми обясняват какво са сторили. Как мислиш, защо не им извих вратовете?
— О, колко мило! А аз се чудех защо всъщност съм тук. Трябваше веднага да се сетя, че това е акт на отмъщение срещу братята ми. За съжаление не можа да останеш наблизо и да си отмъстиш по друг начин. Права съм, нали? Взе ме със себе си, защото много добре знаеше, че и петимата ще полудеят от тревога.
— Отгатна!
Джорджина не забеляза червенината, която бавно се разпространяваше по врата и лицето му, единственото доказателство, че разчистването на сметките помежду им го е разгневило до крайност и именно гневът е причината за унищожителния му отговор. Всичко, което чу, беше тази страшна дума и тя прозвуча като камбанен звън над последната искрица надежда, която би трябвало да бъде отдавна погребана.
Болката я прободе право в сърцето и я подтикна към следващия удар:
— Друго не би могло и да се очаква от един английски лорд и карибски пират!
— Не го изтъквам с удоволствие, малка вещице, но това не са епитети.
— Напротив, поне що се отнася до мен! Господи, само като си помисля, че ще родя твоето дете!
— Друг път ще го направиш! Никога вече няма да те докосна.
Джорджина се отдръпна от него и Джеймс едва чу следващите й думи:
— Вече не е и нужно, идиот такъв!
Този удар го улучи. Сякаш някой го разсече със секира изрита отзад. Всъщност това и заслужаваше, призна пред себе си той.
Джорджина вече не погледна към него. Треперейки от гняв, тя се понесе навън, тресна вратата след себе си и не чу тихия му смях, който скоро се превърна в пронизителен, радостен кикот.
След половин час двамата се срещнаха в корабната кухня, където Джорджина тъкмо ругаеше пред Шон О’Шон и чираците му всички мъже и най-вече Джеймс Малори. Вече всички моряци знаеха, че малкият
