него. Така ли беше наистина? — Лицето на младата жена стана още по-червено. — Виждам, че има разлика. Това и трябва да се очаква, след като такъв хубав мъж…
— …и жесток…
— …знае какво иска.
— Единственото нещо, което Уорик дьо Шавий желае, е да платя за алчността на Джилбърт. Сега ми кажи какво правиш тука? Мислех, че те е зарязал в руините на Къркбурой, без възможност да се върнеш дори в Туре.
— Никой не беше оставен в руините. Лорд Уорик пощади града. Изгори само хана, където са го пленили. На всички, останали без подслон, предложи убежище в земите си. Колкото до мен, той мисли, че ми е задължен. Повярвай ми, уверих го, че съм изпълнявала единствено твоята заповед.
— Знам колко мрази да слуша извинения!
— Да, мислех, че ще ме убие, ако още веднъж спомена за твоята невинност. Предложи ми подслон във Фулкхърст, ако му се закълна във вярност. Приех предложението с удоволствие. Единственият проблем е, че ми забрани да разговарям с тебе.
Роина въздъхна.
— Така си и мислех, той не би понесъл да съм облекчена от присъствието ти тук.
Милдред стисна ръката й.
— Не се отчайвай, миличка! Сигурна съм, че не е толкова лош, колкото иска да се представи. До ушите ми стигнаха толкова слухове за събитията, направили го такъв, че направо го съжалявам.
— Съжаляваш го? — Роина не вярваше на ушите си. — Да не би да те е ударил по главата, преди да те домъкне тук?
Милдред се засмя.
— Не, само ме мъкнеше из околността, за да търси изчезналата си годеница. Трябва да те уверя, че хич не мислеше за нея. Изобщо не беше разочарован, когато не я откриха. Но всеки ден при него пристигаше човек от крепостта, който му носеше информация от Джон Джефърд.
Роина застина.
— Джон? Мислех, че е само тъмничар тук. Какви вести може да е чакал от него Уорик?
Милдред я изгледа недоверчиво.
— Не се прави, че не разбираш!
— Но Уорик не знаеше, че Джон се грижи за мен в тъмницата!
— Как да не е знаел, след като той е заповядал това?
— Той? Мислех, че сър Робърт…
Значи Уорик я беше хвърлил в тъмницата само за да страда от ужасните картини във въображението си. Килията й беше почти палат с тъмничар като Джон. Не е възможно Уорик да не познава доброто сърце на този човек.
Благородството му просто витае във въздуха. Той не би могъл да нарани ничия душа. Внезапно Роина извика:
— Нищо не разбирам! Защо е трябвало да се грижи за мен, преди да е сигурен, че нося неговото дете?
— Понякога жената зачева много бързо. Имаш ли някакви проблеми? Разполагам с някои неща, които биха ти помогнали.
— Не, единственият симптом е липсата на месечното ми разположение — успокои я бързо Роина.
— Така беше и с майка ти. Вършеше и най-тежката работа, сякаш не е…
— Милдред, не желая да говорим на тази тема, след като Уорик има намерение да ми отнеме детето!
— Казал ли ти го е? — попита замислена Милдред.
— Иначе бих ли била толкова сигурна? Заяви, че ще ме лиши от него така, както аз го откраднах от него.
— А ти искаш ли си го?
— Разбира се! Та то е мое!
— И негово — изтъкна прислужницата.
— Но той не го е пожелал!
— Ти също!
— Но Уорик го иска само, за да ме нарани!
— Това не е убедителна причина.
— Да — и може би той ще го разбере. Да не правим планове за оставащите осем месеца. Със сигурност дотогава няма да напуснеш замъка. Минавала ли ти е мисълта за бягство?
— И още как — изсумтя Роина. — Само да разбера кога двете врати остават без стража, изчезвам!
Милдред се засмя.
— Няма да е толкова лесно, но може би лорд Джилбърт ще помогне, когато разбере къде си. Не се съмнявам, че вече е узнал за разрушаването на Къркбурой. Чудя се защо още не е пристигнал пред вратите на Фулкхърст с армията си.
— Не си го и помисляй дори! — ядоса се младата жена. Предпочитам да търпя жестокостите на Уорик, отколкото отново да попадна в ръцете на този омразник!
— Доведеният ти брат би могъл да те ожени отново…
— Един грохнал съпруг ми стига, Милдред! Колкото до Джилбърт, преди да избяга от Къркбурой, той ме целуна съвсем не като брат!
— Значи най-сетне е издал похотта си? Бъди сигурна, че ще последва и повече. Сигурен, че вече носиш наследника на Къркбурой, не би се поколебал да те пъхне в леглото си. Е, поне е красив мъж. Сигурно няма да имаш нищо против него?
— Милдред!
— Е, тогава бъди доволна, че скоро няма да напуснеш тези стени. Тук си на сигурно място и Джилбърт не може да се докопа до тебе.
В това имаше нещо вярно, но Роина не би желала затворничеството и прекаленото внимание на Уорик да имат чак такова значение.
— Защо ми се струва, че не си много разтревожена, Милдред? Мислиш, че Уорик е приключил с отмъщението си спрямо мен? Грешиш. Решил е, докато съм под покрива му, с всякакви жестокости да ме наказва като най-долна крадла!
— Мисля, че враждебността му няма да продължи дълго. Ти може и да го харесаш. Когато му го покажеш, няма да се държи така.
— Вече съм сигурна, че те е праснал по главата, преди да те домъкне тук!
Милдред се изсмя.
— Грешиш, миличка. Просто съм имала възможност да го наблюдавам по-дълго време. Той не е толкова жесток, колкото се представя. В противен случай би те измъчвал до смърт и би се наслаждавал на това. Вместо това лорд Уорик просто иска да изпиташ същото като него.
— И ми наложи статуса на крепостна селянка!
— Ако питаш мен, към теб го привлича не само отмъщението. Досега враговете му са били само мъже. Не е свикнал да се оправя с жени.
— Такива разсъждения няма да ми помогнат, Милдред! — възкликна ядосана Роина.
— Тогава не си мислила да използваш оръжията, които притежава всяка жена, нали?
— Какви оръжия?
— Красотата ти, например. Неговата похот. Може би детето ще го подтикне и към брак?
— Той никога…
— Да, ще го направи, ако отчаяно те желае! Ти можеш да го предизвикаш. Можеш да го накараш дори да те обикне!
Господи, как ли това чувство би се сместило в сърцето на Уорик? Дали би могъл и да обича така, както мрази? Не, мисълта за това беше направо абсурдна! Но Милдред не беше свършила.
— Повечето дами ненавиждат задълженията си в брачното ложе. Мъжете им са похотливи мръсници, чиято цел е да правят деца. Ти вече знаеш как ще изглеждат нещата леглото с този мъж. Като съпруг едва
