ли ще бъде различен. Освен това той е млад, доста силен и не е грозен.
— Дори е красив… когато се усмихне — възрази, без да помисли Роина. После осъзна, че е казала нещо добро за своя мъчител. — Ти си полудяла, Милдред и приказките ти са направо смешни. Единственото, което Уорик иска от мен, е пълна компенсация за кражбата ми. Той презира дори сянката ми!
— По-скоро мрази единствено ефекта, който имаш върху него. Ти не ме разбра. Исках да кажа, че той постепенно би могъл да стигне до мисълта за женитба с теб. Засега просто трябва да го накараш да забрави, че иска да те наказва.
— Това би било чудо!
— Напротив, просто му предлагай неочаквани неща, това ще го обърка. Ако реши, че въпреки всичко го желаеш, още по-добре. Вместо да измисля нови наказания, ще прекарва времето си в чудене. Дали ще можеш да го направиш?
— Сигурна съм, че не мога да заприличам на глупачка. Колко се заблуждаваш, Милдред!
— Съвсем не. Не ти ли харесва как се отнася с теб?
Роина си припомни как го беше молила да я люби през миналата нощ и потръпна.
— Не!
— Тогава направи така, че нещата да се променят! Покажи му, че си същата, каквато беше, преди да пристигнат Д’Амбре. Никой мъж тогава не би могъл да ти устои.
— Не мисля, че бих могла да бъда отново онова безгрижно и щастливо момиче.
Милдред я прегърна развълнувана.
— Знам, сладката ми! Просто се преструвай на такава! Можеш ли да го направиш?
— Може би.
— Значи ще опиташ?
— Трябва първо да помисля. Не съм сигурна, че искам вече внимание от Уорик.
— То няма да се промени и без това.
Брадичката на Роина се вирна упорито.
— Не съм сигурна, че ще престана да го мразя!
Прислужницата се засмя.
— Ами мрази си го, но не позволявай да отгатне истинските ти чувства. За разлика от него, на твоето лице те не се проявяват. Само помни: след като веднъж започнеш играта, може да се окаже, че нещата са се променили.
Мисълта, че Уорик дьо Шавий би могъл да я ухажва, беше толкова смешна и нелепа, че Роина се отказа да спори. Реши да смени темата.
— Как стана така, че сме сами в шивалнята, Милдред?
— Изпратих жените да изпробват новата боя.
Роина се засмя, като видя дяволития поглед на приятелката си.
— Да не е онова ужасно зелено, което с теб направихме миналата година?
— Точно така, само че не им казах истината. Посъветвах ги да очакват красив нюанс и те ще загубят доста време, докато го търсят. После ще си призная, че съм забравила за жълтото, което прави боята да прилича на пролетен лист.
— Имаш ли право да командваш шивачките?
— Не, но всички са предпазливи с мен, след като съм прислужница на господарските щерки. Не са сигурни докъде се простират правата ми и се подчиняват, без да питат.
— Как ти се струват момичетата?
Милдред изсумтя.
— По-високомерни и самолюбиви кучки не си срещала! Лорд Уорик изобщо не ми направи услуга с тази длъжност, но той дори не подозира всъщност колко са разглезени дъщерите му. Те се възползват от факта, че почти никога не е при тях.
— Да, нескончаемите му войни с Джилбърт и още Бог знае с кой. Дали няма да заминава скоро?
— О, не разчитай на това, миличка. Освен това твоята участ няма да стане по-лека, ако го няма.
— Ще ми бъде по-спокойно.
— Представи си, че реши отново да те затвори в тъмницата.
Това беше много вероятно, а може би Джон нямаше да я пази този път. Алтернативата беше да покори този мъж, но как би могла да се справи с тази задача?
Роина се изправи, ядосана.
— По-добре да си тръгвам, преди да са ни хванали. Ще накажат и двете ни.
— Но това е етажът за жените — възрази Милдред. — Той не стъпва тук…
— Снощи направи точно това — прекъсна я младата жена, тръгнала към вратата. Там внезапно спря и се обърна. — Какво искаше да кажеш с това, че Уорик непрекъснато трябвало да живее с мисълта за отмъщение?
— Не си ли чула за случилото се тук преди шестнадесет години?
— Той спомена, че някой друг е владеел Фулкхърст. За това ли става дума?
— Да. Лорд Уорик не е бил тогава тук, иначе и той е щял да загине.
— Обсадени ли са били?
— Не, имало е предателство. Казаха ми, че някакъв феодал на име Едуард Бейнат ламтял за Фулкхърст и за лейди Елизабет, майката на Уорик. Той бил приятел на семейството и никой не подозирал за истинските му намерения. При едно гостуване той пристъпил към действие: отпратил всички войници и слуги, за да не се намесят. Промъкнал се в спалнята и убил бащата на Уорик пред очите на лейди Елизабет. Глупакът мислел, че тя ще бъде прекалено изплашена, но не отчел чувствата й към убития си съпруг. Тя го издала и за наказание той я предал в ръцете на подчинените си. Горката жена умряла от перверзиите им. Двете сестри на Уорик, за да не ги сполети същата участ, се хвърлили от парапета. Едната загинала на място, а другата се осакатила и цяла седмица агонизирала, преди да умре в страшни мъки.
Сега Роина разбра защо Милдред съжалява Уорик.
— Бих предпочела да не знам това — отрони се от устата й.
— Мъдро е да познаваш врага си. Когато узнал за ужасните събития във Фулкъхрст, лорд Уорик бил на шестнадесет години. След шест месеца научил подробностите, но без помощта на краля или без собствена армия, бил безсилен. Бейнат знаел това и оставил Уорик жив. Но не взел в предвид това, че все още бил в сила брачният договор, направен преди години. Макар и млад, когато получил рицарско звание, Уорик потърсил годеницата си. Със земите и зестрата й спретнал солидна армия. Помогнал му и баща й.
— Върнал си е Фулкхърст?
— Да.
— Убил ли е Бейнат?
— Със собствените си ръце, но това не го задоволило. Фактът, че трябвало да чака две години, за да си отмъсти, отровил душата му. Освен това, поради жестокостите и глупостта на Бейнат той заварил имението в окаяно положение.
— Искаш да кажеш, че и другите земи на престъпника станали негова цел?
— Кхърст станал двойно по-голям. През това време Уорик загубил съпругата си и се оженил втори път. Втората му жена била с обикновен произход, но той се стремял още повече да увеличи богатствата си.
— Сигурно е имал и друг враг и се е нуждаел от по-голяма армия?
— Не, но се заклел, че никой няма да му стори зло, без да плати скъпо за това. Тази клетва го въвлича в непрекъснати войни.
— И се е превърнал в жестоко чудовище — отбеляза горчиво Роина.
— Не, такъв е станал, когато е узнал за трагичната гибел на семейството си. Скръбта и отчаянието са превърнали онова момче в този мъж, когато познаваш. Казват, че между двамата няма никаква прилика. Някога е бил весел, мил, преливащ от хитростите и радостта на един младеж.
— А мъжът е студен и безсърдечен…
— Сега знаеш причината за промяната у него. Все още има шанс да възвърне истинския си образ.
— Дали би го направил?
— Къде е оптимизмът на собствената ти младост, Роина?
— Смазаха го мъжете от семейство Д’Амбре.
