— Вече получи достатъчно от мене. Това отмъщение си е мое!
Уорик разгневено я разтърси, но Роина не беше готова да му даде пълна информация. Накрая той изпъшка и я пусна. Тогава се спусна мостът. Тропотът на копитата по него я подсети какво я очаква вътре.
— Не ме попита защо щях да бъда хвърлена в тъмницата, господарю?
— Имаш още признания? — изръмжа лордът.
— Не е признание, а истината, такава, каквато ми е известна. Трябваше да бъде обвинена в кражбата на нещо ценно на една от дамите в крепостта. Предметът трябваше да бъде намерен в твоята стая и вината щеше да падне върху мен. Тогава щяха да ме разпитват и за други кражби. Щяха да ме подредят така, че да се отвратиш от мене. Бебето в утробата ми също бе белязано да умре. Не исках да страдам излишно и напуснах преди да бъда несправедливо уличена.
— Ако наистина си виновна, бързаш да се застраховаш.
— Не аз, а Милдред е чула за този заговор и ме предупреди. Може да я попиташ…
— О, тя би излъгала заради теб! По-добре направи така, че да докажеш своята невинност.
— Сега знаеш защо трябваше да избягам — отговори горчиво Роина. — Не мога нищо да допълня. Трябва да докажеш, че съм невинна, или да ме накажеш, както изисква законът:
Последните й думи явно го смутиха.
— По дяволите! Какво си направила, за да заслужиш омразата на тази жена?
Сърцето й трепна. Значи искаше да й повярва!
— Нищо — отговори простичко тя. — Тя всъщност не държи да нарани мен, а теб.
Спряха пред главната кула. Около тях цареше суматоха. Конниците слизаха, отвеждаха конете, оръженосците и конярите се суетяха. Роина попита:
— Защо се върна толкова скоро, Уорик?
— Няма да променяш темата, драга! Веднага ще ми кажеш коя от дамите иска да ме нарани чрез тебе!
Тя се хлъзна надолу от коня и се обърна да го погледне.
— Не ме питай за това. Ако реши да задейства заговора, сам ще го разбереш.
Дори на оскъдната светлина на фенерите лицето му изглеждаше страшно. Сякаш самият дявол се взираше в нея, гласът му също беше такъв.
— Аз решавам кой трябва да бъде наказан — предупреди я гой. — Не мисли, че можеш да скриеш и това, както криеш името на брат си. Скоро ще имам нужните отговори.
— Ако още веднъж ме заплашиш, кълна се, че ще изсипя оскъдната храна, която войниците ми дадоха, върху краката ти — прекъсна го ядосана Роина. — По-добре се приготви за обсада. Това е по-важно от някаква си затворничка, която благодарение на противния си брат е лишена от всякакви права! След това ще имаш достатъчно време да се занимаваш с бягството, с кражбата, с… моето безочие!
Роина се врътна, без да я е грижа за реакцията му. Не видя усмивката върху устните, нито чу смеха му. Хората на лорд Уорик обаче се зачудиха какво толкова смешно има в заповедите за отбрана.
ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Шумът откъм салона показваше, че вечерята е в разгара си. Роина си спомни пред какво трябва да се изправи и забави крачка.
Беше решила първо в кухнята да засити стомаха си най-сетне като хората, но после промени намерението си. Проблемът й сега беше, че закъдето и да иска да тръгне, трябва да мине през салона. Да излезе навън. Не, дълго очакваната буря се беше разразила тъкмо когато беше влязла в кулата.
Уорик я намери да седи унила върху стъпалата. Отпрати с ръка спътниците си и застана до нея.
— Какво правиш тук? Не е ли по-добре вместо да повърнеш гнусната храна в стомаха си, да потърсиш госпожа Блу за нещо по-свястно?
Роина продължаваше да избягва погледа му.
— Но на път за кухнята първо трябва да мина през салона.
— И какво от това?
— Ами… Мисля, че е по-добре да съм с теб, ако решат да ме обвинят.
Внезапно Уорик я вдигна, притисна я до себе си и я целуна. Беше подгизнал от дъжда, но това нямаше значение Тя се сгуши в него. Приятно й беше, че в целувката сега нямаше страст. В нея се усещаха топлина, нежност и закрила.
Когато я освободи, ръката му продължи да гали лицето й. В очите му също имаше топлота.
— Ела — настоя той и я повлече нагоре, прегърнал я през кръста. — Не искам да ме обвиняваш, ако стомахът ги се разбунтува. Дали не е виновно бебето?
— Не, досега не съм се чувствала така.
— Тогава върви да хапнеш!
— Ами ти?
— Сигурен съм, че мога да се оправя без тебе. Когато свършиш, донеси бутилка от новото вино и поръчай баня за двама ни.
Роина беше още изчервена, когато влезе в кухнята. Всичко изглеждаше нормално. Никой не прекъсна работата си. Не бяха извикани стражите. Мери Блу я забеляза и се затича към нея като боен кон.
— Трябва да те напляскам, момиче! — избухна тя, като я тикаше към склада. Явно не искаше да ги слушат. — Къде, по дяволите, беше? Претърсиха целия замък, дори изпратиха патрули да те търсят!
— Случило ли се е нещо?
— Значи си се криела? Търсих те цял следобед, но не казах на никой. Помислих, че си се спотаила някъде да отдъхнеш, като знам как те юрка лорд Уорик. После лейди Биътрикс вдигна ужасна гюрултия за изчезналите си перли! Сигурно затова си се крила?
Значи дъщерята на Уорик все пак беше дала ход на заговора си. Не е знаела, че я няма в замъка. Ситуацията беше смешна, но кръвта й се вледени.
— Къде откриха перлите?
— В стаята на лорд Уорик. Не е ли странно? Стражът Томас казва, че лейди Биътрикс е намерила перлите много бързо, сякаш сама ги е поставила там. Въпреки това тя твърди, че ти си ги взела. Сестра й те е видяла пред стаята им точно преди да започнат да се приготвят за вечеря.
— Кога?
— Преди вечеря. Тогава са потърсили перлите и са разбрали, че ги няма. Сигурни били, че преди били там.
— В късния следобед? — понита възбудена Роина.
— Да, така казват.
Младата жена се разсмя. Прииска й се да прегърне Мери Блу и го направи.
— Това пък за какво беше?
— За това, че ми позволи да мързелувам цял ден, без да вестиш другите за това! Така ще мога да докажа своята невинност.
— Не знам как ще го направиш, но се радвам да чуя това, момиче. Стражите още те търсят. Цяло чудо е, че си успяла да слезеш чак тук, без да те арестуват.
— Може би защото мислят, че Уорик владее положението.
— Той се е върнал?
— Да, и заповяда да се нахраня. Кълна се, че апетитът ми се върна! Трябва също да дам нареждане за банята му и за бутилка вино от Туре.
— Върви тогава да се нахраниш. Аз ще се погрижа за останалото.
— Благодаря ти, госпожо…
— Наричай ме просто Мери!
Когато малко по-късно Роина влезе в салона, притиснала бутилка вино до гърдите си, стъпките й бяха уверени и тя се усмихваше на Уорик.
Той самият не изглеждаше никак весел. Вече беше чул обвиненията. Биътрикс го беше последвала в стаята му. Докато се преобличаше и сушеше косата си, тя му бе разказала цялата скалъпена история.
