— Искаш да го отгледаш като прислужничка?
— Имам свои земи и не съм прислужничка!
— Ти нямаш други права, освен тези, които аз ти позволя!
— Какво ще правиш с детето? Кой ще се грижи за него, като си навън с твоите непрестанни войни? Някоя прислужничка? Друга съпруга?
Уорик се направи, че не забелязва сарказма в тона й.
— Ако ми родиш син, сам ще се грижа за него. Искам го!
— Ако е дъщеря? Незаконородените дъщери също може да са от полза. Скоро разбрах това.
Направо й идваше да крещи. Но това изобщо нямаше й помогне с човек като него. Роина се постара да говори спокойно.
— Какво ще кажеш за някои необходими неща, като възпитание и любов, истински грижи?
Уорик вдигна вежди.
— Мислиш, че съм неспособен за тях?
— Да, Биътрикс е подходящ пример за това.
Ударът беше жесток, защото Роина беше казала истината. На лицето му се изписа неподправена болка. Нещо стисна гърдите на младата жена. Тя скочи и бързо се намери до стола му.
— Съжалявам! — изплака тя и го прегърна. — Не исках те обидя, повярвай ми! Не е твоя вината, че на тази земя цари беззаконие. Че постоянно си принуден да браниш собствеността, като пренебрегваш семейството си… Проклетият Стивън е виновен за всичко! Заради него баща ми непрекъснато се биеше. Виждаш в резултат на това колко съм непокорна, въпреки че майка ми се грижеше за мен. Вече не ме е страх от тебе и езикът ми…
— Замълчи…
Уорик трепереше, а ръцете му трескаво я прегръщаха. Роина се опита да види лицето му, но той я притискаше прекалено силно до себе си. Освен това издаваше някакъв… някакъв хриплив звук!
— Уорик, ти плачеш? — извика ужасена тя.
Той се затресе още по-силно. Роина изви вежди подозрително. Накрая главата му се отметна и стаята се огласи от звучен кикот. Роина изписка отчаяна и го удари по гърдите. Уорик обхвана лицето й с ръце и я целуна. Роина гневно зарови пръсти в косите му и… се притисна към гърдите му — След няколко секунди вече й беше минало.
Когато се разделиха, бяха останали съвсем без дъх. Толкова й беше удобно в скута му, че не искаше дори да се помръдне.
— Глупавичката ми… Не можеш дори да спориш като хората, защото се страхуваш да не нараниш чувствата на противника си.
Не бяха сами в салона, но никой не им обръщаше внимание. Всъщност изобщо не я беше грижа и това я изненада. Само преди няколко дена тази поза я беше ужасила.
— Много жени са изпълнени с милосърдие. Ще ми се караш ли, че съм проявила чисто женско чувство, Уорик?
— Просто искам да ти кажа, че има време, когато трябва да проявиш твърдост, друг път — женственост. Аз обаче си те харесвам нежна.
Роина се протегна, притисната към него. Уорик остана без дъх.
— Това достатъчно женствено ли беше? — измърка тя.
— Прилича повече на жестокост. Да не искаш веднага да те отнеса в леглото си?
Всъщност не би имала нищо против, но го подразни:
— Забрави ли, че искаш да се изкъпеш?
— Не мисли, че това ще охлади страстта ми!
— Не мисля така, но водата ще изстине като първия път — предупреди го тя.
Уорик зарови нос в шията й.
— Тогава върви да донесеш виното. Надявам се този път да не се задавиш с него?
— Сигурна съм, че няма.
Роина още не беше свикнала на такъв словесен двубой. Страните й горяха, пулсът й беше ускорен. Май продължаваше да бъде пленница, и то на собствената си страст. Но Уорик се случваше същото!
ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА
— Изпратих човек да провери полето Джили. Той ми съобщи, че там не се забелязва никаква активност. После ме уведомиха, че на север, към Фулкхърст, се движи голяма армия.
— Значи си знаел за войската в гората! — възкликна Роина. — А ме остави да те убеждавам, че те грози голяма опасност, докато…
— От какво се оплакваш? Не те ли изслушах внимателно.
— Ти се забавляваше с всяка моя дума!
— Не с всяка.
Тази забележка я накара да млъкне. Беше я питал за името на брат й няколко пъти. После се беше поинтересувал къде са земите й. Вероятно мислеше, че Джилбърт ги е завладял. Мълчанието й го беше подразнило. Можеше само да гадае колко е ядосан от факта, че Джилбърт бе дръзнал да подложи крепостта му на опасност.
Не бяха напускали стаята му до сутринта, въпреки че Уорик беше ставал няколко пъти. Изглежда Джилбърт още не беше обсадил крепостта. Роина най-сетне беше събрала кураж да го попита защо се е завърнал толкова скоро във Фулкхърст. Уорик й разказваше, като искаше да не го прекъсва.
Изчака я дали има да каже още нещо и продължи:
— След като не срещнахме никакви войници до края на първия ден, решихме, че е по-разумно да се връщаме. Очаквах от Д’Амбре да ме подмами и да ме нападне. Вместо това брат ти е решил да се възползва от отсъствието ми. Чудя се как Д’Амбре не е получил съобщение за другата армия. В противен случай щеше да се вбеси, че съм отгатнал плана му.
Уорик веднага щеше да пристъпи към действие, ако схване, че Д’Амбре и доведеният й брат са едно и също Лице. Роина се чудеше как сам не се е досетил, след като в околността е забелязана само една армия. Ако си направи правилния извод, той ще разбере, че това е смъртният му враг, оковал го в Къркбурой.
Тя беше мълчала за това прекалено дълго. Трябваше да му каже истината веднага, щом разбра, че няма да я убие.
Сега ще изтълкува мълчанието й като заговор срещу него Може да я обвини, че го е прелъстила, за да дава информация на Джилбърт. В крайна сметка не е длъжен да вярва, че мрази брат си, след като двамата бяха действали заедно срещу него. Истината в този момент не само ще й навлече гнева му, но и ще събуди отново желанието му за мъст. Роина не можеше да понесе това, още повече, осъзнала, че изпитва чувства към този човек.
Знаеше, че е постъпила глупаво. Виновна беше тази дяволска страст, която не успяваше да контролира. Трудно е да презираш мъж, който ти доставя радост в леглото. Още по-трудно става, когато той е започнал да показва и добрите страни на характера си.
Роина среса косата си и започна да я сплита. Беше облякла жълтия сукман, своята дреха. Това не беше предизвикало коментар нито вчера, нито днес. Слугинските дрехи беше пъхнала в торбата. Така изпитваше Уорик дали ще продължи да се държи с нея по същия начин. Обърна се към него и попита:
— Мислиш ли, че Д’Амбре ще опита нещо подмолно?
Уорик седеше на леглото и я гледаше.
— Няма да му дам тази възможност. След два дена ще нападна замъка му.
Пръстите на младата жена се сковаха.
— Има… ли и други?
— Да, той владее и други замъци, но те не са негови Имам намерение да нападна замъка Амбре. Надявам се този път да е там.
Ако Джилбърт не е там, майка й ще бъде. Лейди Ан най-сетне ще бъде освободена, но може и да бъде ранена, ако битката се развихри вътре.
— Ти и твоите хора избивате ли жителите, когато превземате някой замък?
