жена за целта! Измъкни истината от нея! Не ме интересуват методите, с които ще го направиш!
Като чу това, жената избухна в сълзи.
— Не, моля ви! Господарката ми не обича новия господар, а баща му направо ненавиждаше! Амбре беше затвор за нас и ние искаме да го напуснем!
— Успяла си да излезеш навън, жено — припомни й Шелдън. — Може да го направи и господарката ти! Защо двете просто не си отидете, вместо да съчинявате…
— Защото ми е необходим ескорт до имението, дадено ми като зестра — каза лейди Ан, застанала зад Шелдън. Мислех, че вие ще ми го осигурите, ако ви помогна да превземете Амбре?
— Господарке, вие трябваше да изчакате — проплака прислужничката. — Не трябваше да…
— Тихо, Хелвис! Когато портата остана без стража, не можах да издържа! Предпочитам да съм тук, независимо дали ни вярват, или не.
Тя беше измокрена като прислужничката си. Стойката й беше кралска, въпреки че един войник я държеше здраво за ръката. Шелдън не откъсваше очи от нея. Въпреки окаяния си вид тази жена беше хубава. Уорик също я гледаше смаян. И макар че за пръв път я виждаше, тя му изглеждаше позната.
— Значи трябва да повярваме на думите ви, госпожо? — опита недоверчиво Уорик.
— Коя сте вие? — поинтересува се Шелдън.
— Казвам се Ан Белем.
Дьо Шавий изсумтя.
— Белем, значи сега Д’Амбре?
— Не признавам това име за свое, след като свещеникът не чу моето потвърждение за този насилствен брак. Един фарс, който ме държа затворена тук три години.
— След като сте искала да ни помогнете, защо чакахте толкова дълго време? — попита Уорик. — Тук сме вече тридесет и три дни!
Фактът, че Уорик беше преброил точно дните, накара Шелдън да се засмее. Ан го погледна. Отначало й се беше сторил доста на възраст, но явно беше сгрешила. Когато усмивката му се насочи към нея, тя се изчерви. Този мъж се оказа привлекателен.
Уорик се намръщи, като видя, събеседниците му, че се разсейват, загледани един в друг. Очакваше отговор на въпроса си.
— Нещо против ли имаш. Шелдън?
— Всъщност мисля, че лейди Ан първо трябва да се преоблече и…
— Няма време за това — прекъсна го Ан. — Неразположението им ще продължи, докато изпразнят стомасите си Към вечерята прибавихме развалено месо, но не всички са се нахранили още.
— Не ми отговорихте защо правите това чак сега — напомни й Уорик.
— Ако вие сте лорд Фулкхърст…? — Изчака го да потвърди с кимване на главата и обясни: — За вас съм чувала ужасни неща. Молех се да не успеете. Но когато видях дъщеря си жива и здрава в лагера ви, разбрах, че са ме заблуждавали.
— Дъщеря ви? Може да я потърсите, но се съмнявам, че хората ми ще я пуснат.
Жената срещу него цялата пламна.
— Дъщеря ми не една от онези, които забавляват войниците ви! Не знам как е попаднала в ръцете ви, още повече, че Джилбърт не ми е казвал да я е изпускал. Непрекъснато ми повтаря, че тя изпълнява всичките му желания…
— Д’Амбре в замъка ли е? — малко неучтиво я прекъсна Уорик. Нямаше време да слуша семейни истории.
Ан поклати глава. Уорик изруга, а Шелдън я попита:
— Избяга ли?
— Не, дойде си в ужасно настроение. Помислих, че е загубил друг замък. Стоя тук само седмица и замина ден преди да пристигнете.
Уорик отново изруга.
— Знаете ли къде може да е отишъл?
— В двореца. Ресурсите му са толкова изчерпани, че не би могъл да продължи войната срещу вас без помощта на Стивън. Не вярвам да успее и този път. След бунта на Хюдж срещу краля преди години, Джилбърт не е сред любимците му. Като измъкнахте дъщеря ми от ръцете му, вие всъщност освобождавате именията й от негово владение Като превземете и Амбре, ще му остане едно малко укрепление…
— Госпожо, дъщеря ви не е при мен — натърти лордът. — Мислите ли, че нямаше да се възползвам от факта, ако държа единствената наследница на лорд Белем? Както подчертахте, това би прекратило ресурсите на Д’Амбре.
— Не знам защо настоявате… — Лейди Ан се намръщи неразбиращо. — Възможно ли е да не знаете коя е?
— Чух вече достатъчно! Шелдън, заеми се с госпожата.
— Това ще бъде удоволствие за мен — пое засмян задачата приятелят му. — Но преди да се заемеш с друго, защо не попиташ жената за името на дъщеря й? Мисля, че госпожата ми е доста позната.
Уорик изгледа Шелдън, после Ан и… утихна. Ето защо тази жена му се бе сторила позната. Този път не изруга. Само дето от гласа му вееше зимен хлад:
— Е, лейди Ан, кажете ми името!
Тя вече не беше сигурна, че иска да му отговори. Никога не беше виждала някой да се променя толкова бързо. Изражението му беше абсолютно жестоко. Шелдън постави ръката си върху рамото й. Това я успокои донякъде.
— Може и да съм сбъркала…
— Не сте. А аз мислех, че мога да се доверя на тази лъжлива вещица!
— Защо е толкова разярен? — попита лейди Ан Шелдън, когато Уорик с широки крачки се отдалечи от тях. — Именно Роина видях тук, нали?
— Да, и бяхте права. Тя не му е разкрила коя е.
— Сигурно е имала причина за това!
— Приятелят ми няма да е на това мнение. — Като видя изплашеното, лице срещу себе си, побърза да добави: — Няма да й причини зло. Сега е толкова ядосан, че веднага ще нападне крепостта, независимо дали там го чака капан, или не.
— Аз не ви лъжа! Задната врата е отворена и е без стража!
— Добре! Елате с мен. Ще ви отведа в моята палатка. Там ще изчакате всичко това да свърши.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Стражите така се бяха устремили към нея, че Роина веднага разбра всичко. Въпреки че нямаше нужда да й обясняват каквото и да било, те смутено обясниха:
— Получихме съобщение от господаря, госпожо. Наредено ни е отсега нататък да сте в тъмницата.
Знаеше, че ще кажат точно това, но искаше да е сигурна.
— Каза ли за колко време?
— Отсега нататък.
Това можеше да означава завинаги.
— Спомена ли защо?
„Глупав въпрос! Защо трябва отново да се измъчвам?“
Тя знаеше, че това ще се случи! Уорик е разбрал, че Джилбърт Д’Амбре е нейният доведен брат. Когато има тази възможност, тя сама трябваше да го уведоми. Ако й беше достигнала смелост, щеше да посрещне гнева му. Щеше да се опита да го успокои и да обясни мотивите за мълчанието си. Оставен сам, той си беше помислил най лошото. Сега искаше възмездие. Настъпил беше часът на заключителното му отмъщение.
Стражите само поклатиха глава при въпроса й, после я подканиха да ги последва. Направи го. Какво друго й оставаше? Поне беше сама в салона. Нямаше я Ема да протестира, нито Милдред да ридае.
Да, беше предполагала, че Уорик ще постъпи точно така. Но дълбоко в себе си се беше надявала да греши.
Противният тъмничар я посрещна с мазната си усмивка и я увери, че е щастлив, понеже трябва да се
