— Трябва да си благодарна за това, което имаш. Жива си, а можеше да бъдеш убита — ти и онези, които наричаш свои приятели. Той се грижи за тебе. Милостиви Боже, той дори те защитава от другите мъже! Тази вечер лордовете ще катурнат половината млади момичета тук, но не и теб.
— Няма нужда да ми казваш какъв късмет съм извадила.
— О, да — подсмихна се Еда, която не беше глуха за сарказма. — Ако това не ти харесва, винаги можеш да се огледаш за друг мъж. Виж ги колко са много. Не съм сляпа и забелязах как те гледат. Може би ако помолиш милорда и бъдеш мила и добра, ще те продаде, когато се ожени.
— Да, може и да го помоля.
— Какво? Недей, момиче. Само се пошегувах. Ако го направиш, ще предизвикаш буря, от която всички ще пострадаме.
— Не мога да те разбера, Еда.
— Ще ти кажа честно, той никога няма да те продаде. Не си глупава — нетърпеливо продължи Еда, — знаеш, че каквото и да направиш, то му се отразява директно.
— Не е точно така — възрази Кристен.
— О? А онази седмица, когато всичко му беше накриво, същата седмица, когато го изгони от стаята си? На това как му викаш? А, момиче? Всички знаехме, че ти си причината за черното му настроение, макар че само аз знаех защо. — Еда отново изхихика. — Но веднага щом те вкара в леглото си, настроението му се оправи.
Кристен наведе глава и извърна очи. Почувства как бузите й се обагрят от топлина.
— Е, значи сега ме иска. Няма да продължи дълго.
— Човекът винаги ще те иска, момиче. Разбирам го от начина, по който се отнася с теб. Бих могла да ти разкажа и някои други истории, които да те убедят, но не искам да ти пълня главата с глупави идеи. Имаш си ги достатъчно. Не, той никога няма да те продаде, нито пък ще те остави да си имаш друг. Но ще се ожени за своята лейди.
Кристен замръзна.
— Тогава защо ми разправяш всички тези работи, старо?
— Защото, освен всичко друго, той ще те пази. Защото не ми харесва да те гледам такава нещастна. Защото трябва да започнеш да се примиряваш с това, което имаш, и да престанеш да гледаш в облаците. Ако ти не си щастлива и той няма да е щастлив, а това засяга всички ни.
— Стига толкова, Еда. Не вярвам, че мога да упражнявам такава власт над него. Ако можех…
— Какво ако можеше? Да, зная. Щеше да пренебрегнеш всичко, което ти казах. Все още се целиш твърде високо, момиче.
— Не, разбирам те добре. Това, което ти не разбираш, е, че никога няма да приема нещата такива, каквито са. Навремето и майка ми е била робиня. Пленили са я по същия начин, както плениха и мен. В своята родина тя е била дъщеря на велик господар. Била е изпълнена с гордост. Никога не би позволила да бъде робиня на някого. Не би позволила това нито на човека, който я е притежавал, нито на себе си. Аз не съм чак такъв инат. Разбирам сегашното си положение. И все пак, аз съм нейна дъщеря. Не мога да остана робиня, Еда.
— Нямаш избор.
Кристен вдигна очи. Огледа притъмнялата зала, в която сега горяха само няколко факела. Докато беше седяла там, потънала в обезсърчението си, почти всички се бяха оттеглили по стаите си. Навсякъде бяха разстлани сламеници. Не само слугите и крепостниците на Ройс спяха тук, а и тези на гостите. Не бе видяла нито кога си е тръгнал Ройс, нито кога се е оттеглила дамата му.
— Тя ще остане ли да пренощува? — попита Кристен.
Старата жена изсумтя.
— Да, няма да яздят към дома си в тъмното я. И приказвах достатъчно, за да продължавам да си хабя думите за глухите ти уши. Ела, тази вечер ще спиш с мен.
Болката заля Кристен с нова вълна, но тя я потисна.
— Значи спи с него?
— Какви мисли! Срамота! — сгълча я Еда. — Знаеш, че горе имаме само шест стаи. Дамите са настанени при Даръл и Меган. Лорд Алдън отстъпи собствената си стая на краля и е нагъчкан заедно с лордовете.
— Тогава защо…
— Шшшт — изсъска Еда. — На милорд не му се понрави особено, но не можеше да запази собствената си стая само за себе си, при условие, че лорд Авърил е пристигнал със сина си. Просто нямаше повече място.
Кристен си представи как Ройс дели леглото си с бъдещите си сватове и почти успя да се усмихне. Но не съвсем.
ГЛАВА 30
Още една от факлите угасна с пращене. Остана да гори само тази до стълбището. Шумовете в залата се сведоха до похъркване, кашляне, тихи стенания. Еда също похъркваше тихо.
Беше завела Кристен до местенцето до пещта, което беше запазено за нея. Предпочитано място — хладно през лятото, но топло през зимата. За Кристен нямаше сламеник, всичките вече бяха заети от гостите. За легло й послужи едно тънко одеяло и коравият под. Неудобството на ложето й я държеше будна. Но тази вечер и без това нямаше да може да заспи.
Кристен бавно се надигна. Седна и се огледа наоколо. Около тях спяха само няколко жени, но не бяха толкова близо, че да ги обезпокои. Беше изчакала само докато заспи Еда. Би предпочела да изчака още малко — някой друг можеше да е още буден, но не можеше да си позволи такава загуба на време.
Тръгваше си. Решението бе лесно. Вероятно това щеше да бъде единствената й възможност. Снощи бе попитала Ройс докога ще остане неговият крал. Това беше единственото нещо, което му каза, след като я беше любил и той не бе в състояние да й отговори. Кралят можеше да си тръгне утре сутринта или след седмица, но когато го направеше, Кристен отново щеше да бъде окована. Освен това беше много вероятно Ройс отново да я скрие в стаята си и щеше да бъде много по-трудно и рисковано да се измъкне от него, дори да оставеше вратата отключена.
Прозорците бяха отворени и й трябваше само един лек скок, за да стигне земята отвън. А имаше и достатъчно време да се отдалечи, преди да открият липсата й.
Решението наистина беше лесно. Кристен просто не беше разчитала на мрачната потиснатост, която я съпътстваше в бягството й. И макар да знаеше, че тук за нея няма надежда, тя все пак се почувства угнетена от мисълта, че никога повече няма да види Ройс.
Кристен погледна към Еда, която лежеше по гръб, потънала в дълбок сън. Тази старица също щеше да й липсва. Щяха да й липсват прищевките й и възгрубата й загриженост. И малката Меган, която със своето любопитство и безмълвна молба за приятелство днес за известно време бе успяла да накара Кристен да забрави собствените си тревоги.
Тези мисли не спряха Кристен и тя се приближи до прозореца край готварницата. Не се чуха никакви звънци, когато тя спусна краката си и седна на перваза. Но унинието й я накара да се поколебае няколко дълги секунди. В крайна сметка гордостта й я накара да направи последната крачка.
Дворът бе окъпан от светлината на почти пълната луна. Кристен се приземи на краката си и незабавно скочи в сенките до стената. Тя предпазливо заобиколи залата и прекоси двора до мястото, където бяха конюшните, склада и бараката, приютила приятелите й.
Самата тя не беше виждала подслона им, докато не го завършиха, но знаеше, че представлява само една тясна стая без прозорци. Какво ли нещастие бе да спи човек вътре, когато затвореха яката врата вечер. Но едва ли бе по-лошо от преди, когато спяха под дъжда.
Искаше й се и тази вечер да вали. Дъждът затрудняваше видимостта и приглушаваше звуците. Но на небето се виждаха само няколко облачета, а и те дори не бяха близо до прекалено ярката луна. Все пак това не можеше да я спре. Всички бяха вътре и спяха. Нямаше кой да я види.
От мястото си зад конюшните успя да долови тихо цвилене и то й напомни, че ще имат нужда от коне. Но не от тези. През нощта голямата дървена порта се затваряше и заключваше и без съмнение имаше и пазач. Дори да нямаше, при опита си да вземат някои от затворените коне щяха да вдигнат прекалено много
