— Не мисля да го направя. Миналата нощ ти ме направи своя жена, без да съм била истинска младоженка. Една младоженка е длъжна да се подчинява на мъжа си, но една съпруга не.
— Каси — започна предупредително той, но завърши със смаян шепот: — Но тя ми хапе краката!
— Не, просто си чисти зъбите. Казах ти, че много обича да го прави.
— В такъв случай накарай я да спре!
Каси въздъхна, приближи до долния край на леглото и погали лъскавия гръб на Марабел.
— Наистина, Ейнджъл, вече от доста време си тук и би трябвало да си разбрал, че тя е напълно безобидна.
Той продължаваше да следи с поглед пантерата, без да се помръдне.
— Изобщо не знам подобно нещо. Един куршум е съвсем друго нещо, мога да се справя с него. Но мисълта, че мога да се превърна в закуска на този звяр…
— Марабел дори не обича сурово месо. Предпочита го сготвено, но обожава бисквити и палачинки.
— Бисквити? — едва не се задави Ейнджъл.
— Да, и палачинки.
Той я възнагради с поглед, който ясно казваше, че сигурно е луда, а после бързо обърна глава към Марабел. Дръпна рязко краката си от мъркащата от задоволство пантера и се премести внимателно в другия край на леглото. Видя, че котката само го погледна, но не помръдна и той бързо скочи от леглото.
Каси не очакваше подобно нещо. Очите й се разшириха и тя затаи дъх. Обаче не отмести поглед от него. Природата наистина е била благосклонна към него — тялото му бе прекрасно, отлично сложено и гъвкаво, също като на нейната пантера. Забеляза стари рани от куршуми — три или може би четири — но това само го правеше още по-привлекателен. Раменете му бяха широки, коремът — плосък, а краката му — дълги и мускулести, които в момента бързаха да се напъхат в панталоните. Той беше ядосан. Гневът му се виждаше във всяка извивка на тялото му и тя бе причината за него.
Ейнджъл сякаш прочете мислите й.
— Това, което направи, бе отвратително.
Каси разбра, че имаше предвид нежеланието й да му помогне с Марабел.
— Е, сега сме квит, нали?
— Лейди, когато си разплащам сметките с някого, аз го правя веднъж завинаги.
Каси приседна на леглото и извърна поглед от него.
— Знам — тихо отвърна тя.
Внезапно Ейнджъл се озова пред нея, независимо, че Марабел бе точно до нея. Не бе намерил ризата си. Панталоните му не бяха закопчани и едва се държаха на бедрата му. Голите му гърди бяха на сантиметри от нея и тя изпита необяснимото желание да се наведе напред, и да притисне устни към гладката му кожа.
— Миналата нощ не бе „разплащане на сметки“, Каси. Тя бе прекалено голямо изкушение за мен, за да мога да му устоя. Заради теб съжалявам, че се случи. Но не мога да кажа същото и за себе си.
Не очакваше, че ще си направи труда да й обяснява. Можеше да си спести усилията, тъй като не вярваше на нито една негова дума — освен това, че не съжалявал заради себе си. И защо да съжалява? Това не му костваше нищо и със сигурност нямаше да навреди на репутацията му.
Младата жена не отговори и не го погледна. Но се сепна, когато видя как ръката му се протегна към лицето й. Спря на сантиметър, поколеба се и после се отдръпна. И защо внезапно й се прииска да избухне в сълзи?
Не, нямаше да се разплаче. Стана от леглото и мина покрай него.
— Намери си ботушите и си тръгвай — изрече тя през рамо на път за бюрото. Отвори едно чекмедже и извади револвера му. — Сигурно ще ти трябва. — Извърна се и го хвърли към него. — Не се знае дали няма да ти се наложи да застреляш някого днес.
Ейнджъл хвана револвера, но не се помръдна. Остана така, загледан в нея. Каси видя как се променя пред очите й. Твърдостта отново излезе на повърхността, заличавайки всякакви други чувства.
— Да, човек никога не знае.
Сърцето й се сви. Пред нея стоеше същият мъж, който бе пристигнал преди три седмици, мъжът, чийто живот бе изпълнен с насилие и смърт. Този мъж бе жесток, когато бе необходимо, безсъвестен… без сърце. Нейната студенина бе причината за преобразяването му. Но така беше по-добре. Това бе мъжът, с когото бе свикнала, а не онзи, който се боеше да докосне лицето й.
ГЛАВА 23
Ейнджъл седеше във всекидневната с бутилка текила, която Мария му бе дала от личните си запаси. Чарлз Стюарт не пиеше силен алкохол, така че в къщата не се намираше дори бутилка уиски. А Ейнджъл нямаше желание да язди до града, за да си купи. В настроението, в което се намираше, бе по-добре да не се среща с никого, ако не искаше да има излишни неприятности.
Не бе виждал съпругата си от сутринта, след като излезе от стаята й. Бе толкова бесен, че си тръгна бос. Едва на половината път до конюшнята осъзна, че няма нищо на краката си. Трябваше да се върне, защото разполагаше само с един чифт ботуши. Но изчака малко гневът му да се поохлади, преди да почука на вратата й.
Каси също се бе успокоила. Поне се обърна към него с любезен тон, когато не успяха да открият ботушите.
— След като Марабел е била в стаята може би трябва да погледнеш под кревата — предложи Каси. — Обикновено там крие нещата, които й харесат и иска да задържи.
— Да задържи ли? — намръщи се младият мъж. — Нямам намерение да се боря с Марабел за ботушите си.
— Няма да ти се наложи. В случай, че не си забелязал, тя не е тук.
Не беше забелязал. Едва ли можеше да забележи нещо, след като не откъсваше очи от Каси. Въпреки че косата й бе прибрана в стегнат кок, а роклята й бе благоприлично закопчана, той продължаваше да я вижда във въображението си такава, каквато бе миналата нощ — легнала под него, дългата й кестенява коса разпиляна по възглавницата, гърдите й пълни и набъбнали от страст.
Отново се случваше. Не можеше да си припомни колко пъти днес се възбуждаше само от спомените за изминалата нощ. Изпъна крака и отпи голяма глътка от текилата, но питието не му помагаше особено да забрави.
Беше коленичил, за да погледне под леглото. Тя също бе коленичила от другата страна. Ботушите му наистина бяха там. Както и още някакви други неща, включително и роклята на Каси с лилава и бяла дантела. Измъкна първо нея и й я подаде.
— Беше хубава сватбена рокля, Каси. Трябваше да свалиш палтото си.
Тя не отвърна нищо, а само стоеше и го гледаше с широко отворени очи. Ейнджъл не можа да разбере защо го каза и побърза да добави смутено:
— Струва ми се, че котката не я е съсипала.
— Не би го направила. Никога няма да дъвче дрехите ми.
— Ами ботушите?
— Това е друго нещо. Марабел е луда за тях.
— За мириса на кожата ли?
— Всъщност по-скоро за мириса на потта.
Напуши го на смях от начина, по който го каза, сякаш той би трябвало да знае. Тя го караше да се смее на странни неща, които обикновено дори не бяха забавни. Но не се засмя. Взе ботушите си и побърза да излезе от стаята, преди да се поддаде на желанието си да се люби отново с нея.
Миналата нощ изобщо не биваше да отива в стаята й. Знаеше го. Това наистина бе изключително глупаво от негова страна. Не беше негова вината, че имаше право да се люби законно с жената, за която отчаяно копнееше.
Не можеше да се пребори с огромното изкушение. Тази сутрин не я излъга. Но тя не се интересуваше нито от подбудите му, нито пък от това, че бе станала обект на неговата слабост. Беше твърде разстроена, че е превърнал насила сключеният им брак в действителен.
