Дейвид Линдзи
Пътешествие към Арктур
1. СЕАНСЪТ
Една вечер през март, към осем часа, Бекхаус, новото светило на месмеричния свят, беше въведен в канцеларията на резиденцията „Пролендс“ на Монтегю Фол в Хамстед. Помещението беше осветено само от огъня в камината. Домакинът го изгледа с лениво любопитство и се надигна. Размениха си обичайните поздрави. Южноамериканският търговец посочи на госта си фотьойла пред огъня и отново се настани в своя. Запалиха електричеството. Изглежда, нито острите черти, нито кожата с метален отблясък, нито видимото отегчение на Фол не впечатлиха медиума, който преценяваше хората от особена гледна точка. Бекхаус, напротив, беше нещо ново за търговеца. Докато го изучаваше спокойно с полузатворени очи през дима на цигарата си, богаташът се питаше как този дребен набит мъж с остра брадичка е успял да запази толкова пъргав и жизнен вид, като се има предвид патологичната природа на занятието му.
— Ще запалите ли? — попита той флегматично, колкото да започне разговор. — Не? Ще желаете ли нещо за пиене?
— Благодаря, не засега.
Настъпи кратка пауза.
— Наред ли е всичко? Материализацията ще стане, нали?
— Няма никаква причина за съмнение.
— Отлично. Не обичам да разочаровам гостите си. Чекът ви е в джоба ми.
— Ще говорим за това в края на сеанса.
— Значи в девет часа, нали така?
— Да, предполагам.
Разговорът едвам се точеше. Изтегнат във фотьойла си, Фол гледаше безстрастно.
— Желаете ли да ви представя подготовката? — попита стопанинът.
— Каква подготовка? Трябват само столове за гостите ви.
— Исках да ви опиша украсата на залата, където ще бъде сеансът, музиката.
— Това не е театрално представление — отвърна Бекхаус и погледна домакина.
— Съгласен съм, ама май трябваше да ви обясня… ще дойдат и дами, а пък знаете вкусовете им.
— В такъв случай нямам възражения. Надявам се, че целият сеанс ще им хареса — произнесе доста суховато медиумът.
— Добре — заключи Фол и хвърли цигарата в огъня. После стана и си наля уиски. — Желаете ли да разгледате стаята?
— Не, благодаря, предпочитам да не я виждам, преди да дойде време.
— Тогава да идем в салона при сестра ми, госпожа Джеймсън. Ерген съм и понякога тя е така добра да изпълнява ролята на домакиня.
— Много ще ми е драго — процеди студено Бекхаус.
Завариха младата жена сама, седнала замислено пред отвореното пиано. Току-що беше свирила Скрябин и още бе просълзена от музиката. Медиумът се вгледа в изящните й патрициански черти, в изваяните като порцелан ръце, учуден как може Фол да има такава сестра. Леко развълнувана, тя посрещна новодошлите с любезна усмивка. Бекхаус беше свикнал жените да го посрещат така мило и знаеше как да им отговори.
— Объркана съм — промълви тя след десетминутния любезен безсмислен разговор, — и ако искате да знаете защо, причината не е в предстоящата демонстрация — сигурна съм, че ще мине чудесно, — колкото във вашата увереност, че ще сполучите. Кажете ми, на какво се основава убедеността ви?
— Сънувам с отворени очи — отвърна той, загледан във вратата, — останалите виждат сънищата ми, това е.
— Каква красота — възкликна госпожа Джеймсън и се усмихна разсеяно, тъй като вече влизаше първият гост.
Беше Кент-Смит, бивш магистрат, известен с духовитостта, с която разглеждаше съдебните дела, макар че като човек с добър вкус не се отпускаше в частния си живот. Въпреки че бе преминал седемдесетте, очите му бяха запазили блясъка си. Като възрастен, опитен човек той си избра най-удобния фотьойл.
— Значи тази вечер ще бъдем свидетели на чудо?
— Ето нещо свежо за вашата „Автобиография“ — вметна Фол.
— О! Не споменавайте нещастната ми книга! Аз съм стар, пенсиониран чиновник, който търси развлечение, господин Бекхаус, това е всичко. Не се безпокойте, изкарал съм житейската школа по дискретност.
— Не се тревожа, нито виждам причина да не публикувате, каквото пожелаете.
— Много сте мил — отвърна старецът с лукава усмивка.
— Трент няма да дойде тази вечер — съобщи госпожа Джеймсън, като хвърли особен кратък поглед към брат си.
— Така си и мислех. Това не е от областта на неговите интереси.
— Много сме задължени на госпожа Трент — продължи младата жена, обръщайки се към бившия магистрат. — Тя украси великолепно стария салон на първия етаж и осигури очарователното изпълнение на оркестъра.
— Какво е това древноримско разточителство! — възкликна старият господин.
— Бекхауз смята, че към духовете трябва да се отнасяме с почитание — подсмихна се Фол.
— Но, господин Бекхауз, поетичното обкръжение…
— Извинете, аз съм обикновен човек и винаги свеждам всичко до най-простото. Нямам нищо против, само изказвам мнение. Природата е едно. Изкуството е нещо друго.
— Съгласен с вас — обади се екс-съдията. — Наистина, в подобен сеанс трябва всичко да е опростено, за да се избегне възможността за измама, ако ме извините за прямотата, господин Бекхауз.
— Всичко ще е ярко осветено — отговори Бекхауз, — вие ще имате право да проверите залата. Ще ви поканя да претърсите и мен.
Настъпи донякъде конфузно мълчание. Прекъсна го едновременното пристигане на двама нови гости. Прайър, процъфтяващ вносител на кафе от Ситито, и Ланг, борсов посредник, известен на приятелите си като аматьор-илюзионист. Бекхауз също го познаваше бегло. С влизането си Прайър изпълни стаята с лек аромат на вино и тютюн и се опита да внесе жизнерадостно настроение. Тъй като никой не подкрепи усилията му, той се умири набързо и заразглежда акварелите по стените. Ланг, висок и тънък, започнал да пооплешивява, почти не се обади, но настойчиво гледаше Бекхауз.
Донесоха кафе, ликьори и цигари. Всички, освен Ланг и медиума, си взеха. В този миг съобщиха за идването на професор Халбърт, виден психолог, автор на книги за престъпността, за лудостта, за гения и прочие, разглеждани в духовния им аспект. Присъствието му на подобен сеанс малко озадачи останалите гости, но всички почувстваха, че с идването му произходящото по някакъв начин придобива допълнителна тържественост. Беше дребен и слаб, с меки маниери, но без съмнение с най-недоверчив дух от цялата пъстра компания. Без да обръща каквото и да е внимание на медиума, той веднага се настани до Кент-Смит, с когото размениха няколко забележки.
Госпожа Трент влезе без предварително оповестяване няколко минути след определения час. На възраст беше около двайсет и осем годишна, с бяло, сериозно и смирено като на светица лице, с гладка черна коса. Устните й изглеждаха толкова алени и подути, сякаш ще се пръснат от кръвта. Едра, с грациозно тяло, облечена в скъпа рокля. Двете с госпожа Джеймсън се разцелуваха, после новодошлата махна за поздрав към останалите, погледна към Фол и му се усмихна. Той й отговори с горещ поглед и Бекхауз, от когото нищо не убягваше, разпозна в самодоволния блясък на очите му спотаения дивак. Госпожа Трент отказа предложените напитки и Фол ги покани, след като всички са пристигнали, да минат в салона.
— Нали ми дадохте зелена улица, Монтегю? — попита госпожа Трент.
— Не ще и съмнение — отвърна Фол усмихнат. — Какво е станало?
— Зная ли, може би сгреших. Поканих двамина приятели. Не, никой от вас не ги познава… Най- необикновените личности, които някога сте виждали. Убедена съм, че са и медиуми.
— Всичко това звучи доста мистериозно. Кои са тези тайнствени конспиратори?
— Кажете поне как се казват, след като събудихте любопитството ни — обади се госпожа
