толкова шоколад и торта, че за оная буца в гърлото просто вече нямаше място, а очите му светеха като свещите, които Пипи беше закрепила на снежните стени.
Но, разбира се, имаше и други, които искаха да дойдат на организираното от Пипи похищение на Коледната елха.
Както си седяха там и си говореха, децата изведнъж чуха откъм градината един отчаян вой, който звучеше много тъжно и самотно. Пипи изпълзя навън, за да види кой беше този, който издаваше толкова печални звуци. Виеше едно куче, рошаво и черно, което седеше в снежната пряспа и изглеждаше толкова самотно. Пипи протегна ръце към него.
— Ела при Пипи да й разкажеш всичко — покани го тя.
И наистина — страхотно беше! Черното куче се озова при нея с два скока и се сгуши в прегръдката й, като че отдавна копнееше да бъде точно там. То скимтеше и се жалваше, сякаш се опитваше да разкаже защо е тъжно.
— Така ли било, я виж ти! — отвърна му Пипи. — Горкичкото ми!
— Как е, Пипи? — попита Томи. — Наистина ли разбираш какво ти казва?
— Защо пък да не разбирам, когато някой ми казва нещо на чист шведски? — учуди се Пипи. — Казва ми, че името му е Перк и че е съвсем самичък и си няма никого, който да се грижи за него, и че е вървял в снега цели три дни и е толкова ужасно изгладнял и ожаднял, че на драго сърце би станал мое куче, ако може.
— О, Пипи, нали може! — каза умолително Аника.
Пипи хвана главата на Перк между ръцете си и го погледна в очите.
— Може — каза тя.
И тогава Перк подскочи, залая и размаха опашка, като се опитваше да близне Пипи по косата и по челото, и по бузките, и те се затъркаляха заедно из преспите, докато Перк вече не беше черно тъжно куче, а едно весело, бяло куче, чиято козина беше пълна със сняг. Пипи влезе тичешком във Вила Вилекула, за да вземе две големи парчета месо, които Перк изяде вместо сметанова торта, а за пиене получи голяма купа с мляко. Той се радваше от все сърце и цяла вечер се шмугваше ту навън, ту вътре в снежната колиба сред децата, като от време на време събаряше по някое парче сметанова торта в радостната суматоха.
— Пипи, представи си — каза Томи, — вече имаш куче, кон и маймунка във Вила Вилекула.
— Да, сега ми липсват само един крокодил и чифт малки гърмящи змии — съгласи се доволно Пипи.
— Не, Пипи, недей, не си взимай гърмящи змии — изкрещя Аника страшно обезпокоена, — защото никога повече няма да посмея да дойда тук.
— Кой знае — каза Пипи. — Може би някоя прекрасна вечер тук ще се появи една гърмяща змия и ще плаче и моли да остане и да ми бъде гердан.
— О, какъв ужас! — обади се Елоф. — И ти тогава какво ще кажеш, Пипи?
— Никога не бих могла да откажа — заяви Пипи. — Сигурно и на гърмящата змия ще й кажа да заповяда.
— Пфу — възкликна Аника. — Пфу!
— Е, тогава ще му мисля — отсече весело Пипи. — Сега трябва да си хапнем още торта.
Но имаше и други, които искаха да дойдат на организираното от Пипи похищение на Коледна елха.
Недалеч от Вила Вилекула живееше една много злобна лелка, която се казваше госпожа Финквист. Тя никак не обичаше децата. Те не би трябвало да съществуват, смяташе тя. Когато дечица минаваха по пътя покрай нейната къща, тя показваше глава през прозореца и им се караше, че вдигали шум. А най-лошото от всички деца е Пипи Дългото чорапче, смяташе тя.
Случи се така, че сега госпожа Финквист беше излязла на малка вечерна разходка покрай Вила Вилекула. Тъкмо тогава тортите в снежната колиба бяха на привършване и Пипи изтича до вилата, за да вземе още три парчета, които имаше в запас.
И ето че тя се появи на вратата с по една торта във всяка ръка и една на главата си, точно когато госпожа Финквист минаваше по пътя.
Не можете да си представете какъв поглед й хвърли госпожа Финквист! Защото госпожа Финквист наистина не харесваше Пипи Дългото чорапче и децата изобщо, но пък имаше нещо, което тя много харесваше и това беше сметанова торта. Толкова много обичаше сметанова торта, че беше готова да направи каквото и да е, за да получи едно мъничко парченце.
— Ей ти там — изкрещя тя на Пипи. — Ако ме поканиш достатъчно любезно, мога да вляза и да участвам в твоето похищение на Коледна елха.
Същата сутрин тя бе крещяла след Пипи „отвратително дете“, но разбира се, сега беше забравила това. Само заради сметановата торта, естествено!
Пипи се поспря. Тя направи с глава един горд жест, тъй че сметановата торта за малко да падне от главата й. Зад ъгъла се бяха струпали всички деца и надничаха.
— Уважаема госпожо Финквист — учтиво каза Пипи, — това похищение на Коледна елха е само за деца. Това означава, че то е забранено за възрастни. То е забранено за всички големи хора. А пък и не е полезно за възрастни да ядат торта и бонбони. От това само ги заболява корем и стават много капризни. Поне така твърдят докторите — заключи Пипи.
— Дрън-дрън — намуси се госпожа Финквист.
— Ами така е — увери я Пипи сериозно. — Има един доктор в Америка, който е открил, че възрастните хора не трябва да ядат друго, освен варена риба и задушени моркови. Е, биха могли да получат за рождените си дни малко пудинг от веяна треска.
— Тъй ли — кисело промърмори госпожа Финквист. — Ами според тоя там доктор в Америка, децата какво трябва да ядат тогава?
— Бонбони на закуска, сладолед на обяд и сметанова торта за вечеря — каза Пипи и кривна зад ъгъла.
— Отвратително дете — изкрещя след нея госпожа Финквист.
— Дали да не вземем да пробваме моята пързалка? — попита Пипи, след като госпожа Финквист беше изчезнала.
Пипи си беше направила пързалка от покрива на Вила Вилекула. Това беше най-високият и най- стръмният наклон, който децата бяха виждали в живота си, а и беше хлъзгав като намазан със сапун. Човек можеше да си се спуска по този наклон и без шейна. Трябваше да се покатериш на една стълба, за да се качиш на покрива. Това не беше съвсем просто, но затова пък спускането ставаше много по-бързо.
Толкова весело беше, че всички деца се сгорещиха и зачервиха бузки, панталонките им побеляха, а Коледната елха се издигаше там и светеше благословено красива в мрака.
Горе от покрива се виждаше още по-добре, да, още по-добре се виждаше колко много пакети висяха по нея. И сърчицата на децата потръпваха от очакване, когато си мислеха какво ли може да има в тези пакети.
— О, та ние забравихме да потанцуваме около елхата — извика Пипи внезапно.
