колкото пъти край ушите му профучаваше някое огнено кълбо. Емил и Готфрид решиха, че му е забавно, защото при всеки подскок издаваше весели кратки писъци. Едва когато една ракета изсвистя право в левия му крачол, той явно се ядоса — иначе не би надал такъв колосален рев, пък и продължи настойчиво да вие, докато притича до бъчвата за дъждовна вода под улука и като бесен потопи крака си в нея. Но така не бива да се прави с ракети, защото всеки знае, че тогава угасват и той трябваше да се сети за това.

— Най-сетне видях какво е фойерверк — обади се Емил, докато лежаха и се криеха заедно с Готфрид зад бараката за дърва.

— Да, сега наистина вече си видял фойерверк — отговори му Готфрид.

После млъкнаха и зачакаха. А, нищо особено — само да престане кметът да бръмчи из градината като огромен разярен стършел.

Малко по-късно, когато катхултци потеглиха към Льонеберя, всички слънца и огнени кълба отдавна бяха угаснали. Само звездите светеха над боровите върхари. Мрачна бе гората, мрачен беше пътят, но на Емил му бе весело и той си пееше в мрака, възседнал своя кон:

Хей хоп, татко мой, този кон е от сой, какъв гръб, какъв крак и какъв е юнак!

А татко му седеше в каруцата с юздите в ръце, много доволен от своя Емил. Е, не може да се отрече, че момчето едва не изплаши до смърт госпожа Петрел и цял Вимербю с разните си пакости и кометщини, но нали им набави кон съвсем безплатно? Туй беше по-важно от всичко останало. „В цяла Льонеберя няма друго такова момче и този път дърводелската барака ще му се размине“, мислеше си таткото на Емил.

Впрочем той беше в разкошно настроение — може би, защото точно преди да тръгне, срещна някакъв стар познат, който го почерпи с няколко бутилки чудесна бира от Вимербю. Таткото на Емил обикновено не пиеше бира, о не, не беше такъв човекът, но след като го черпеха и то съвсем безплатно, какво можеше да направи?

Таткото на Емил плесна весело с камшика и се провикна:

— Ето, идва любезният стопанин на Катхулт… забележи-и-ителен човек!

— Охо, аха! — рече майката на Емил. — Добре, че няма всеки ден пазар. Е, колко ще е хубаво, като се приберем!

В скута й спеше малката Ида, стиснала в ръка своя пазарен дар — малка порцеланова кошничка, пълна с порцеланови рози. На нея пишеше „Спомен от Вимербю“.

На задната седалка спеше Лина, облегната върху ръката на Алфред. А ръката на Алфред също бе „заспала“, защото Лина отдавна я притискаше, но самият той беше съвсем буден и в много добро настроение, също като господаря си, и каза на Емил, който яздеше до него:

— Утре цял ден ще караме тор, колко ще е весело.

— Утре цял ден ще яздя коня си — възрази Емил. — Цял ден. Това ще е весело.

И в същия миг каруцата сви в последния завой и те видяха светлината от кухненския прозорец на Катхулт, където Кроса-Мая ги чакаше с вечерята.

Сега може би си мислите, че Емил е престанал със своите пакости само защото вече си имаше кон, но за съжаление не стана така. Два дни под ред той яздеше Лукас, обаче още на третия ден — значи на 3 ноември — беше готов да започне всичко отначало. Познайте какво направи тогава… хо-хо-хо, какъв смях ме напушва, като се сетя! Случи се, че именно този ден Емил … не, стоп! СТОП! Нали обещах на майката на Емил никога да не разкажа какво направи той на 3 ноември, защото именно след този номер жителите на Льонеберя събраха онези пари (сещате ли се), и предложиха да изпратят Емил в Америка. Майката на Емил не искаше да си спомня за това, дори не го записа в синята тетрадка, защо тогава да го разправям аз? Но вместо това ще узнаете какво измъдри Емил на втория ден на Коледа същата година.

ПОНЕДЕЛНИК, 26 ДЕКЕМВРИ,

КОГАТО ЕМИЛ УСТРОИ ГОЛЯМОТО ОПУСТОШЕНИЕ В КАТХУЛТ

И ХВАНА КОМАНДОРШАТА ВЪВ ВЪЛЧАТА ЯМА

Преди да дойде Коледа трябваше да отмине начумерената, дъждовна и мрачна есен, а тя никъде не е кой знае колко весела. Не беше весела и в Катхулт. Алфред вървеше подир воловете в поройния дъжд и ореше каменистите ниви, а в браздата зад него подтичваше Емил. Той помагаше на Алфред да вика по воловете, които бяха лениви, държаха се невъзможно и просто не разбираха защо изобщо трябва да се оре. Но нали се мръкваше много рано, та Алфред разпрегна и всички се повлякоха към къщи, Алфред и Емил, и воловете. После Алфред и Емил влязоха в кухнята с големи буци пръст по ботушите си, от което Лина щеше да се пръсне от яд, защото си пазеше току-що изтърканите дъски.

— Ужасно е дребнава — каза Алфред. — Който се ожени за нея, бял ден няма да види в живота си.

— И това сигурно ще си ти — отговори му Емил.

Алфред млъкна и се замисли.

— Не, знаеш ли, сигурно няма да съм аз — продума той най-сетне. — Просто не смея. Ама не смея и да й го кажа.

— Искаш ли АЗ да й го кажа? — предложи Емил, който беше безстрашен и храбър колкото си иска, но Алфред не искаше.

— Такова нещо трябва да се каже внимателно — рече той, — за да не се засегне.

Алфред дълго се чуди как най-внимателно би могъл да каже на Лина, че не иска да се ожени за нея, но не можа да измисли подходящ начин.

Есенният мрак тежеше над Катхулт. Още към три часа след обяд трябваше да запалят газената лампа в кухнята и после се събираха там и всеки си гледаше работата. Майката на Емил въртеше чекръка и предеше тънка бяла прежда за чорапи на Емил и Ида. Лина чепкаше вълна и Кроса-Мая й помагаше отвреме- навреме. Таткото на Емил изкърпваше обущата и по този начин пестеше много пари, които иначе би взел селският обущар. Алфред не искаше да остане по-назад и си кърпеше чорапите. Те вечно имаха големи дупки на палците и петите, но Алфред на бърза ръка ги съшиваше. Лина с удоволствие би му помогнала, но Алфред не й позволяваше.

— Знаеш ли, тогава вече няма отърване — обясняваше той на Емил. — Колкото и внимателно да й го кажа, нищо няма да помогне.

Емил и Ида най-често седяха под масата и си играеха с котката. Веднъж Емил се опита да убеди Ида, че котката всъщност е вълк, а когато тя не искаше да му повярва, той нададе такъв вълчи вой, че всички в кухнята подскочиха. Майка му го попита какво означава този вой, а Емил отговори:

— Тук под масата има вълк!

Кроса-Мая веднага започна да разказва за вълци, а Емил и Ида радостно изпълзяха отдолу, за да я слушат. Те знаеха, че сега щеше да последва нещо много страшно, защото Кроса-Мая разправяше само страхотии. Ако не бяха истории за убийци и крадци, за призраци и таласъми, тогава бяха за жестоки главорези, ужасни пожари, страхотни нещастия, смъртоносни болести и чудовищни животни. Като вълците, например.

— Когато бях малка — подхвана Кроса-Мая, — тук в Смоланд имаше много вълци, много нещо!

— А после дошъл за щастие Карл XII и ги изтребил — добави Лина.

Ех, как се разлюти Кроса-Мая — вярно, че беше стара, ама не чак толкова стара колкото я изкара Лина.

— Говориш сякаш нямаш ум в главата си! — викна Кроса-Мая и не искаше да разказва повече. Но Емил взе да й се умилква и тя най-сетне се смили и заразправя страшни ужасии за вълци и как копаели вълчи ями и ловели в тях вълци, когато тя била малка.

— Значи Карл XII не е имало нужда да идва — обади се Лина, но веднага си замълча. Обаче беше късно. Кроса-Мая пак се ядоса и нищо чудно! Защото трябва да знаете, че Карл XII е бил шведски крал преди

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату