Цяла нощ вилня снежната буря над Смоланд и никой не помнеше да е имало по-страшна, а когато катхултци се събудиха на сутринта, цялото стопанство беше сякаш затънало и скрито в огромна, мека, бяла снежна пряспа. А бурята продължаваше. Духаше такъв вятър и валеше толкова гъст сняг, че човек едва би посмял да си подаде носа от вратата навън, а комините свиреха — У-У-У-У-У, подобно нещо не бяха преживявали!
— Алфред ще трябва цял ден да рине сняг — каза Лина. — Но по-добре хич да не започва, защото няма никакъв смисъл.
Алфред наистина не изрина никакъв сняг в този ден. Мястото му край кухненската маса остана празно,когато седнаха да закусват, а и никой не беше го виждал. Емил се разтревожи. Нахлупи „шапкътъ“ си, навлече дебелото шаечно палто и хукна навън. Грабна снегориначката, опряна до кухненската врата, на бърза ръка си проби пъртина до ратайската стаичка, която беше долепена до дърводелската барака.
Лина го наблюдаваше през кухненския прозорец и поклати доволно глава.
— Колко умно направи Емил, че изрина снега, та да стига бързо до дърводелската барака, защото не се знае в кой миг ще му потрябва.
Глупавата Лина! Не можа ли да разбере, че Емил отиваше при Алфред!
Когато Емил влезе в ратайската стая, беше студено. Алфред не бе запалил печката. Лежеше в кревата си и не искаше да стане. Нито пък искаше да му донесат храна. Изобщо не бил гладен, каза той. Емил се разтревожи още повече. Щом като на Алфред не му се ядеше, сигурно му беше много лошо.
Емил нареди дърва в печката, подпали ги, а после хукна да повика майка си. Тя дойде, впрочем — дойдоха всички заедно: таткото на Емил и Лина, и Кроса-Мая, и малката Ида, защото много се разтревожиха за Алфред.
Горкият Алфред, само лежеше и мижеше. Беше горещ като печка, а въпреки това зъзнеше. Червените ивици се бяха проточили чак до подмишницата му и изглеждаха зловещо.
Кроса-Мая започна усърдно да кима.
— Като стигнат до сърцето тия там черти, тогава е свършено с него, тогава ще умре.
— Я да мълчиш! — викна майката на Емил, но не беше толкова лесно да накараш Кроса-Мая да млъкне. Тя познаваше най-малко дузина хора само от Льонеберя, които умрели от червен вятър, и започна да ги изрежда един по един.
— Но затуй няма да отпишем и Алфред, я! — добави тя в заключение.
Смятала, че щяло да помогне, ако вземат кичур коса и късче от ризата му и ги заровят в полунощ на север от къщата, а после прочетат някое добро заклинание — тя знаела едно подходящо:
— Пфу, пфу, каквото е дошло от дявола, при дявола да се завърне, да стане тъй изпомежду, о-о-о, пфу и пфу!
Но таткото на Емил каза, че било достатъчно онова заклинание, което изригнало от Алфред, когато си порязал палеца, и ако нещо трябвало да се зарови на север от къщата посред нощ при такова време, нека Кроса-Мая да си го направи сама.
Кроса-Мая недоволно поклати глава.
— Е тогава да става каквото ще, ох-ох-ох!
Емил побесня.
— Какви са тия бабешки приказки! Алфред скоро ще се оправи, ясно ли ти е?!
Кроса-Мая веднага сви знамената.
— Добре, добре, Емиле, ще се оправи, ще се оправи, разбира се!
И за всеки случай, тя помилва Алфред и започна на висок глас да го увещава:
— Как няма да се оправиш, Алфред, аз поне ги разбирам тия работи!
Но после погледна към вратата на стаичката и си промърмори под носа:
— Само не мога да разбера, как ще вкарат ковчега през тая тясна врата!
Емил я чу и започна да плаче. Изтръпнал от страх, той се вкопчи в палтото на баща си.
— Трябва да заведем Алфред при доктора в Марианелунд, както каза мама! — Тогава таткото и майката на Емил си размениха един много особен поглед. Те знаеха, че няма никаква възможност да се отиде днес в Марианелунд — просто беше невъзможно, но им се видя трудно да го кажат на Емил право в очите, като видяха колко е тъжен. Таткото и майката на Емил също искаха да помогнат на Алфред по всякакъв начин, само че не знаеха как да го сторят и затова не можеха да измислят какво да отговорят на Емил. Таткото на Емил се измъкна от ратайската стаичка без да продума. Но Емил не се предаде. Той следваше баща си по петите, където и да отидеше, плачеше и молеше, викаше и заплашваше и се държеше като луд, но представете си, баща му все пак не се ядосваше, а само кротко му отвръщаше:
— Не може, Емиле, нали виждаш, че не може!
Лина седеше в кухнята и плачеше и подсмърчаше с всички сили.
— А пък аз си мислех, че на пролет ще се оженим — да, край на всичко, с Алфред е свършено, а пък аз ще си остана с четирите чаршафа и цяла дузина кърпи за ръце — каква стана тя!
Най-сетне Емил разбра как стоят нещата. Никой нямаше да му помогне. Тогава се върна в ратайската стаичка. Цял ден седя при Алфред и това беше най-дългият ден в живота на Емил. Алфред само лежеше и мижеше. Но от време на време поглеждаше и всеки път казваше:
— Ето те и ТЕБ, Емиле!
Емил гледаше през прозореца как се сипе снегът и така пламенно го мразеше, че всичкият сняг в цяла Льонеберя и в цял Смоланд би трябвало да се разтопи, но очевидно, целият свят щеше да загине в този сняг, мислеше си Емил, след като той непрекъснато продължаваше да се стоварва отгоре им.
Зимните дни са кратки, дори ако се струват дълги на онзи, който е седнал да чака като Емил. Скоро настъпи здрач, след малко щеше да се стъмни.
— Ето те и ТЕБ, Емиле! — каза Алфред отново, но този път думите много по-трудно излязоха от устата му.
Майката на Емил донесе супа-топчета и накара Емил да похапне. Тя опита и с Алфред, но той не искаше. Майката на Емил въздъхна и си тръгна.
Късно вечерта дойде Лина да каже, че станало време за Емил да си ляга — какво си въобразяваха тези хора?!
— Ще си легна тук на пода до Алфред! — отсече Емил. Така и стана.
Отнякъде измъкна един стар дюшек и някакъв конски чул — друго не му трябваше, за да си легне. За спане и дума не можеше да става! Той лежеше буден и гледаше как жарта избледнява в печката, слушаше как трака будилникът на Алфред, но чуваше и колко бързо диша Алфред и как тихо простенва. От време на време Емил може би задрямваше, но веднага пак се сепваше. И всеки път го жегваше мъката и докато напредваше нощта, той се убеждаваше все повече и повече колко бяха сбъркали и че скоро щеше да е твърде късно, безвъзвратно късно да се промени каквото и да било.
В четири часа сутринта Емил реши какво да направи. Щеше да откара Алфред при доктора в Марианелунд, пък ако ще и той, и Алфред да се затрият.
— Няма да те оставя просто да си лежиш в леглото и да умреш, Алфред — не, НЯМА!
Той не го каза на глас, само си го помисли, но колко непоколебимо си го помисли! Веднага се залови за работа. Важното беше, да потегли преди някой да се е събудил и да го спре. Оставаше му един час докато Лина станеше, за да издои кравите и в този час трябваше всичко да е готово.
Никой не знае, какво е вършил и как се е изтрепал от работа Емил през този един час. Трябваше да извади изпод навеса леката шейна, да изкара Лукас от конюшнята и да го впрегне, да измъкне Алфред от леглото и да го изнесе в шейната — това беше най-трудното. Бедният Алфред се олюляваше и се облягаше тежко на Емил, а когато най-сетне успя да се довлече до шейната, той се строполи върху овчите кожи, сякаш вече е мъртъв.
Емил го загърна хубаво и остави навън само върха на носа му, после седна на капрата, плесна с юздите и подкани Лукас да тръгне. Но Лукас извърна глава и подозрително изгледа Емил. Това беше чиста лудост, да тръгнеш на път в тази виелица — не го ли проумяваше Емил?
— Сега решавам АЗ — заяви Емил, — но после всичко зависи от теб, Лукас!
В кухнята вече светна — ето, че Лина се събуди. В последната минута Емил успя да се измъкне с коня и шейната през оградата на Катхулт и пое по пътя срещу снега и вятъра.
Олеле, как се стовари бурята върху него! Снегът свистеше край ушите и му слепваше очите, та не
