— Нямаме повече време за карти, трябва да шетаме!
По това време чичо Юлиус и госпожица Рог вече бяха заспали без помощта на Сънчо и неговия чадър. Карлсон се забавлява доста дълго време, като прибягваше от вратата на едната спалня до другата, за да сравни хъркането им.
— Ха познай кой е най-добрият изследовател на хъркането в целия свят! — възкликна той очарователно и започна да подражава пред Дребосъчето как хъркали чичо Юлиус и госпожица Рог.
— „Гррр-пи-пи-пи“ — така хърка Юлчо Приказката, а пък Носорога хърка ето така: — „Гррр-аш, гррр- аш!“
После Карлсон се замисли за нещо друго. Бяха му останали още много бонбони, макар да бе почерпил Дребосъчето с един, а сам да бе изял десет. Затова сега трябваше да скрие някъде пликчето, за да му били свободни ръцете, когато започнел да шета. Освен това скривалището трябвало да бъде извънредно сигурно.
— Защото нали идват крадци — каза той. — Нямате ли желязна каса в къщи?
Дребосъчето заяви, че ако имали, най-напред щял да пъхне в нея Карлсон, но за съжаление нямали. Карлсон поразмисли известно време.
— Ще сложа пликчето в стаята на Юлчо Приказката — реши той. — Защото, когато крадците чуят „гррр-пи-пи-пи“, ще помислят, че там има тигър и не ще посмеят да влязат.
Карлсон бавно отвори вратата на спалнята. „Гррр-пи-пи-пи“ прозвуча още по-силно. Карлсон се захили доволно и хлътна в стаята с пликчето в ръка. Дребосъчето остана отвън да го чака.
След малко Карлсон се върна. Без пликчето. Но с изкуствените зъби на чичо Юлиус в ръка.
— Абе, Карлсон! — упрекна го Дребосъчето. — Защо ги взе?
— Да не мислиш, че ще оставя бонбоните си на съхранение при някой, който има зъби — рече Карлсон. — Представи си, че Юлчо Приказката се събуди през нощта и зърне пликчето! Ако тогава зъбите са му подръка, ще започне едно неудържимо ядене на бонбони. Но за щастие предотвратих това.
— Чичо Юлиус никога не би направил подобно нещо — увери го Дребосъчето — Никога не би взел дори един-едничък бонбон, ако не е негов.
— Глупаче, той може да помисли, че е дошла някоя фея от света на приказките и му е оставила пликчето — отвърна Карлсон.
— Как ще си помисли това, след като самият той го е купил — възрази Дребосъчето, но Карлсон не искаше и да го чуе.
— Освен това тези зъби ми трябват — заяви той и поиска някаква здрава връв, та Дребосъчето се прокрадна в кухнята и взе въже за пране от килера.
— Но за какво ти е всичко това? — попита Дребосъчето.
— Ще направя капан за крадци — обясни Карлсон. — Страшен, ужасен и смъртоносен капан за крадци!
И той посочи къде ще го постави — там, където тясното антре се свързваше с вестибюла чрез извит свод.
— Точно тук — каза Карлсон.
Във вестибюла от двете страни на свода стоеше по един масивен стол и Карлсон направи своя прост, но хитро замислен капан, като опъна въжето ниско над пода, почти до земята, напреки през отвора на свода и върза двата му края за яките крака на столовете. Всеки, който би поискал да влезе на тъмно от антрето във вестибюла, непременно щеше да се спъне във въжето.
Дребосъчето помнеше как Филе и Руле бяха дошли у тях миналата година, за да ги оберат. Бяха си отворили, като промушили една дълга тел през процепа на пощенската кутия и с нея дръпнали дръжката на вратата. Сигурно и сега смятаха да влязат по този начин и в такъв случай заслужаваха да се спънат във въжето.
Дребосъчето тихо се разсмя, а след това се сети за нещо, което го развесели още повече.
— Аз съм се тревожил съвсем напразно — каза той, — защото Бимбо така ще се разлае, че ще разбуди цялата къща, и тогава Филе и Руле ще се изпарят.
Карлсон го зяпна, сякаш не вярваше на ушите си.
— В такъв случай — произнесе той строго — аз пък съвсем напразно ще съм правил капан за крадци. И ти мислиш, че ще се съглася с това, така ли? Не, песът трябва да се махне, и то веднага.
Дребосъчето страшно се ядоса.
— Какво искаш да кажеш с това? Къде ще го дяна, според тебе?
Тогава Карлсон каза, че Бимбо би могъл да пренощува горе в неговата къщичка. Щял да си легне на кушетката на Карлсон и да си спинка сладко-сладко, докато Карлсон е навън по работа. А когато Бимбо се събудел утре сутринта, щял да затъне в кайма до коленете, обеща Карлсон, само и само Дребосъчето да се вразумял.
Но по тази точка Дребосъчето не искаше да се вразумява. Според него, Бимбо не заслужавал да бъде отстранен. А освен това нямало да е зле в къщата да има лаещо куче, когато дойдат Филе и Руле.
— Да, и ще развали всичко — каза горчиво Карлсон. — Никога не ми даваш да се забавлявам и само ми пречиш, та въобще вече не мога да гнервирам и да мразня и да фигурирам. Прави каквото щеш. По-важно е твоето псе да лае и да беснее по цели нощи.
— Не разбираш ли… — започна Дребосъчето, но Карлсон го прекъсна:
— Няма да играя! За в бъдеще си търси друг мразнител. Аз чисто и просто няма да играя.
Бимбо неодобрително заръмжа, когато Дребосъчето отиде и го измъкна от панерчето му, където току-що беше заспал, и последното, което Дребосъчето видя от своето куче, когато Карлсон се издигаше във въздуха с него, бяха две разширени, изненадани очи.
— Не се бой, Бимбо! Скоро ще дойда да те прибера — извика му Дребосъчето колкото можеше по- утешително.
След няколко минути Карлсон пристигна отново, весел и доволен.
— Имаш много поздрави от Бимбо. Ха познай какво каза! Колко е приятно при теб, Карлсон, каза той. Не може ли да стана твое куче?
— Ха-ха! Такова нещо не е казал!
Дребосъчето се засмя, защото знаеше чие куче е Бимбо, а и Бимбо си го знаеше.
— Добре, сега всичко е наред — заяви Карлсон. — Сам разбираш, че когато двамина са толкова близки приятели, както ти и аз, единият трябва понякога да отстъпва на другия и от време на време да прави това, което другият иска.
— Да, но винаги ти си другият — каза Дребосъчето и се разкикоти, защото си зададе въпроса, как всъщност Карлсон винаги успяваше да се наложи. Всеки човек би разбрал, че в една такава нощ като тази, най-разумно би било Карлсон да си легне горе на своята кушетка, завит презглава, а Бимбо да остане долу и да сплаши Филе и Руле, като се разлае така, че да се тресе цялата къща. А пък Карлсон я нагласи точно наопаки и почти успя да втълпи на Дребосъчето, че така е най-добре. Между другото, Дребосъчето нямаше нищо против да му повярва, защото дълбоко в себе си жадуваше за приключения и бе любопитен да види какво ще измисли Карлсон този път.
Карлсон се разбърза, защото смяташе, че Филе и Руле може да довтасат всеки момент.
— Ще измразня нещо, което ще ги умори от страх още от самото начало — закани се Карлсон. — И, честна дума, за тази цел изобщо не ми е притрябвало някакво си малко, глупаво куче.
Той изтича в кухнята и започна да тършува в килера, Дребосъчето боязливо го помоли да не вдига толкова шум, защото нали госпожица Рог спеше в стаята на Бетан, а тя беше точно до кухнята. Карлсон не беше и помислил за това.
— Върви да подслушваш на вратите — нареди той на Дребосъчето. — Щом като „г-р-р-р-пи-пи-пи“ или „гррр-аш“ секнат, ще ме събудиш, защото тогава става опасно.
Той се позамисли.
— Знаеш ли какво ще направиш? — рече той. — Ще започнеш да хъркаш, колкото ти глас държи. Ето така: „Гррр-аааах, гррр-аааах!“
— Но защо трябва да правя това? — учуди се Дребосъчето.
— Ами защото ако Юлчо Приказката се събуди, ще помисли, че чува Носорога, а ако Носорога се събуди, ще помисли, че чува Юлчо Приказката. Аз пък ще знам, че „гррр-аааах“ си ти, и ще разбера, че някой се е
