събудил и че става опасно, и ще се пъхна в килера да се скрия, хи-хи-хи, ха познай кой е най-големият хитрец в целия свят!
— А какво да направя, ако пристигнат Филе и Руле? — попита Дребосъчето доста уплашено, защото нямаше да е особено приятно да се намери сам във вестибюла, когато дойдат крадците, а Карлсон — чак в кухнята.
— И тогава ще хъркаш — посъветва го Карлсон. — Ето така: „Гррр-фю-фю-фю, гррр-фю-фю-фю“.
„Това е почти толкова трудно, колкото таблицата за умножение“, помисли си Дребосъчето. Как ще запомни всички тези „грр-пи-пи-пи“, и „гррр-аш“, „гррр-ааах“ и „гррр-фю-фю-фю“. Но той обеща да направи каквото може.
Карлсон пристъпи към лавицата с пешкирите и смъкна всички кухненски кърпи.
— Кърпите не стигат — каза той. — Но в банята сигурно има още.
— Какво смяташ да правиш? — попита Дребосъчето.
— Мумия — обясни Карлсон. — Една страшна, ужасна, смъртоносна мумия!
Дребосъчето не знаеше точно какво е мумия, но си представяше, че е нещо, което се намира в старите фараонски гробници в Египет. Просто някакви си мъртви царе и царици, които лежат в гробниците като неподвижни пакети с втренчени очи. Татко му веднъж му беше разправял за тях. Царете и цариците били балсамирани, каза той тогава, за да се запазели точно такива, каквито са били като живи, и били увити в много катове ленени парцали. Но Карлсон в никакъв случай не беше балсаматор, помисли си Дребосъчето, и попита изненадано:
— Как можеш да направиш мумия?
— Ще увия тупалката, но ти не се грижи за това — рече Карлсон. — Върви и застани на стража и си гледай твоята работа, а пък аз ще си гледам моята.
И така Дребосъчето застана на стража. Той слухтеше на вратите и дочуваше извънредно успокоително хъркане — ту „гррр-пи-пи-пи“, ту „гррр-аш“, точно както трябваше да бъде. Но после чичо Юлиус като че ли започна да сънува някакъв кошмар, защото хъркането му внезапно стана странно и жалостиво: „Гррр-мммм, гррр-мммм“ вместо спокойното свистящо „пи-пи-пи“. Дребосъчето се замисли дали няма да е най-сигурно, ако отиде и съобщи това на най-добрия изследовател на хъркането в целия свят, но тъкмо когато се колебаеше най-много, дочу стремително тичащи стъпки, а после — ужасен трясък и веднага след това цяла буря от ругатни. Всичко това се носеше откъм капана за крадци! О, помощ! Ето че Филе и Руле бяха довтасали! В същото време той забеляза с ужас, че „гррр-аш“ беше секнало напълно. О, помощ! Какво да направя сега?
Той отчаяно си повтори всички заповеди, които бе получил от Карлсон, и сетне поде едно плачевно „гррр-ааах“, веднага последвано от едно също така плачевно „гррр-фю-фю-фю“, но дори не успя да наподоби хъркане.
Затова опита отново:
— Грр…
— Затваряй си човката! — изсъска някой откъм капана за крадци и в тъмнината той различи нещо малко и дебело, което се търкаляше и лазеше между съборените столове и напразно се опитваше да се привдигне. Беше Карлсон.
Дребосъчето изтича нататък и отмести столовете, та Карлсон можа да се измъкне. Но той не прояви никаква благодарност. Беше лют като оса.
— Ти си виновен — изсъска той. — Нали ти казах да ми донесеш пешкири от банята?
Такова нещо Карлсон всъщност не беше казвал. Горкият, беше забравил, разбира се, че пътят към банята минава през капана за крадци, но какво му беше виновен Дребосъчето?
Освен това нямаха никакво време да се карат чия е вината, защото чуха как госпожица Рог натиска дръжката на, вратата на своята стая. Нямаше секунда за губене.
— Бягай — прошепна Дребосъчето.
Карлсон хукна към кухнята, а Дребосъчето се понесе като вихър към стаята си и се хвърли на леглото.
Всичко стана в последния миг. Той дръпна одеялото към брадичката си и се опита да постигне едно тихо и убедително „г-р-р-р-ааах“, но то не прозвуча особено добре. Затова той притихна в леглото и чу как госпожица Рог влезе в стаята и се приближи към него. Той надникна предпазливо между миглите си и я видя как стои там по нощница и се белее в сивотата на мрака. Тя го гледаше изпитателно и той почувствува сърбеж по цялото тяло.
— Не се преструвай, че спиш — каза госпожица Рог, но гласът й не звучеше сърдито.
— И ти ли се разбуди от гръмотевицата? — попита тя и Дребосъчето се запъна:
— Да … мисля, че да. Госпожица Рог кимна утвърдително.
— През целия ден чувствувах, че ще загърми. Времето беше толкова задушно и някак особено. Но ти не се страхувай — прибави тя и помилва Дребосъчето по главата. — То само си трещи, но насред града никога не пада гръм.
После си отиде. Дребосъчето остана в леглото още дълго време и не смееше да помръдне. Но след това лека-полека се измъкна пипнешком навън. Той се питаше тревожно как ли се е оправил Карлсон и безшумно се промъкна в кухнята.
Първото, което съзря, беше мумията. Свети Йеремия, както казваше чичо Юлиус, пред него беше мумията! Тя седеше върху умивалника, а до нея Карлсон се перчеше гордо като петел и я осветяваше с едно фенерче, което бе намерил в килера.
— Нали е красива? — попита той.
„Красива — значи това е мумия на царица“ — помисли си Дребосъчето. Една твърде закръглена и набита царица, защото Карлсон бе омотал тупалката с всички кухненски кърпи и хавлии, които бе успял да докопа. От „главата“ на тупалката беше направил лице с една опъната кърпа за ръце, а върху нея бе нарисувал две големи, втренчени, черни очи. Но мумията си имаше и зъби. Истински зъби. Зъбите на чичо Юлиус. Те бяха затъкнати в кърпата за ръце и очевидно прикрепени към върбовата плетеница на тупалката. За да не паднат, Карлсон ги бе залепил здраво с два лейкопласта в ъглите на устата на мумията. Това действително беше една страшна, ужасна и смъртоносна мумия, но въпреки всичко Дребосъчето се разсмя.
— Защо има лейкопласт по лицето си? — попита той.
— Ами сигурно се е бръснала — поясни Карлсон и потупа мумията по бузата. — Хой, хой, тя толкова прилича на майка ми, че смятам да я наричам Мамичка.
Той взе мумията в обятията си и я понесе към вестибюла.
— Колко ще им стане весело на Филе и Руле, когато се запознаят с Мамичка — каза той.
КАРЛСОН МРАЗНИ НАЙ-ДОБРЕ НА ТЪМНО
През процепа на пощенската кутия на външната врата се шмугна дълъг тел. Той не се виждаше, защото в антрето беше тъмно като в рог, но се чу ужасно тракане и стъргане — да, Филе и Руле вече идеха.
Дребосъчето и Карлсон се бяха свили под кръглата маса във вестибюла и чакаха. Така седяха вече най-малко от един час. По едно време Дребосъчето дори задряма, но се събуди стреснато, когато започна да се трака в пощенската кутия — вай, значи те наистина идеха! Дребосъчето веднага се разбуди напълно и така се изплаши, че по гърба му полазиха мразовити тръпки, докато Карлсон замърка доволно в тъмнината.
— Хой, хой — прошепна той, — хой, хой!
Представете си, че една ключалка може да се отвори толкова лесно — само с един тел! Ето че вратата предпазливо се открехна и някой влезе. Някой беше в антрето. Дребосъчето притаи дъх, защото това бе действително ужасно! Разнесе се шепот и после крадливи стъпки … Но след това страшен трясък, ой, какъв трясък и два приглушени вика! После фенерът на Карлсон внезапно светна под масата и не по-малко внезапно угасна, но в този кратък миг той освети една ужасна и смъртоносна мумия, облегната на стената и зловещо ухилена със зъбите на чичо Юлиус. Тогава откъм капана за крадци се разнесоха нови викове, този път малко по-силни.
После събитията се заредиха едно след друго. Дребосъчето съвсем се обърка. Той дочу отваряне на врати и чичо Юлиус и госпожица Рог пристигнаха в тръс. В същото време долови бързи стъпки, които бягаха
