решения.
Живаго е личност, сякаш създадена да възприема епохата, без ни най-малко да се меси в нея. Главната действуваща сила в романа е революционната стихия. А главният герой доктор Живаго никак не й влияе и не се опитва да й влияе, не се меси в хода на събитията, той служи на тези, при които попада — на червените партизани, и веднъж по време на боя им с белите дори взема оръжието и против своята воля стреля срещу атакуващите момчета, които го възхищават с храбростта си.
Тоня, която го обича, най-ясно вижда неговото слабоволие. Тя му пише в прощалното си писмо: „…аз те обичам. Ах, как те обичам, ако можеше само да си представиш! Обичам всичко особено в теб, всичко хубаво и лошо, всичките ти обикновени черти, скъпи за мен-в необикновеното си съчетание, облагороденото от вътрешния заряд лице, което сигурно би изглеждало иначе некрасиво, таланта и ума, заели сякаш мястото на абсолютно липсващата воля.“
Волята в известна степен е убежище от света. Щом не вземаш еднозначни решения, значи не можеш да имаш еднозначен поглед върху самия себе си, не можеш да имаш откровена автобиография, а ти трябва подставен герой, в чиито уста да вложиш всичко необходимо и в когото читателят да повярва повече, отколкото в автора, особено щом у него няма никаква принуда и вместо „укритието на волята“ той е дарен с „откритостта на безволието“.
И тук е разликата между автора и неговия герой. Самият Пастернак, естествено, съвсем не е безволев, защото творчеството изисква грамадни усилия на волята. Това е огромна намеса в живота — да създадеш образа на епохата. Може би и самият доктор Живаго не е безхарактерен във всеки един смисъл, а само в този — в усещането си за грамадността на събитията, които не зависят от неговата воля и които го носят и отвяват навред.
Образът на Юрий Живаго, който е сякаш пронизан от цялата околна природа, който дълбоко и благодарно реагира на всичко (та той е интелигент!), е извънредно важен, защото чрез него, чрез отношението му към всичко наоколо, е предадено в романа отношението на самия автор към действителността.
„Юрий Андреевич от дете обичаше вечерната гора, пронизана от проблясъците на залеза. В такива минути стълбове светлина сякаш минаваха и през него. Като дар на живия дух изпълваше гърдите му този поток, пронизваше цялото му същество и двукрил излизаше иззад раменете му.“
Събитията на Октомврийската революция, както ще видим, също нахлуват в него като самата природа.
За Пастернак природата е живо чудо, отношението му към природата е мерило за отношението към Русия — и неговото, и на неговия герой.
Какво е Русия за Живаго? Русия — това е светът около него. Тя също е изтъкана от противоречия, изпълнена е с двойственост. Живаго я възприема с любов, която буди у него най-висше състрадание. Той се озовава самотен в Юрятин — и ето неговите твърде важни чувства-размисли (повече чувства, отколкото размисли): „Ето пролетна вечер навън. Въздухът цял е разчертан от звуци. Гласовете на заигралите се деца са разпилени на различни далечини, сякаш за да потвърдят, че цялото пространство е живо. И това пространство е Русия, неповторимата му, славна през моря и планини, прочута родителка, мъченица, твърдоглава, смахната, лудетина, боготворена, с вечните й величествени и гибелни прищевки, които никога не могат да се предвидят! О, как сладостно е съществованието! Как е сладостно да живееш на този свят и да обичаш живота! О, как винаги ти се ще да благодариш на самия живот, на самото съществование, да им изкажеш благодарността си в лицето!“ Дали думите са на Пастернак, дали са на Живаго? Те се сливат с образа на Живаго и звучат като обобщение на всичките му лутания между двата лагера. Равносметката на тези лутания и заблуждения (слабоволни и неволни) е любовта му към Русия, любовта към живота, пречистващото съзнание за неизбежността на всичко, което се извършва.
Дали Пастернак се замисля върху историческите събития, на които е свидетел и хронист в романа: какво означават те, от какво са предизвикани. Мисля, че просто ги вижда като независими природни явления. Чувствува ги, чува ги, но не ги осмисля логически, не желае да ги осмисли, той възприема света като природна даденост. Както никой никога не си е поставял за цел да оценява от етична гледна точка природните явления — дъжда, бурята, виелицата, пролетната гора, — както никой никога не си е поставял за цел да обърне по своему тези явления, да ни предпази от тях с личните си усилия. Във всеки случай без помощта на сила и техника не можем да се намесим в живота на природата, както и не можем просто да застанем на страната на някаква „контраприрода“. Но историческите събития винаги традиционно са изисквали оценка.
В това отношение е много важно разсъждението му за съзнанието: „… какво е съзнанието? Да го разгледаме. Ако се мъчиш съзнателно да заспиш — безсънието ти е гарантирано, ако съзнателно се опитващ да усетиш дейността на храносмилането си — ето ти сигурно възпаление на стомаха. Съзнанието е мъчение, самоотрова за субекта, който го изпробва върху себе си, то е светлина, която е обърната навън, то осветява пътя ни, за да не се препъваме. Съзнанието е като запалените светлини на локомотива. Обърнете ги навътре — и катастрофата е неминуема.“
Във всеки случай Пастернак чрез Лара (това е вторият герой, лишен от характерност, затова също близък до автора) изказва неприязън към голите обяснения: „Не обичам съчиненията, изцяло посветени на философията. Според мен философията трябва да бъде скъперническа подправка за изкуството и живота. Да се занимаваш само с нея, е така неестествено, все едно да ядеш само хрян.“
В романа си Пастернак следва точно това правило: той не обяснява, а показва, и обясненията на Живаго-Пастернак за събитията са наистина само „подправка“. Общо взето, авторът приема живота и историята такива, каквито са.
За да се разбере това негово отношение към събитията, трябва да се цитира още едно място от романа. Действието се развива по време на победата на Октомврийската революция в Москва. Когато революцията побеждава, докторът купува от едно вестникарче извънредното издание, в което е публикувано „правителствено съобщение от Петербург за учредяването на Съвета на народните комисари, за установяването на съветска власт в Русия с диктатура на пролетариата“. И ето Юрий Живаго се прибира вкъщи и клекнал пред печицата, казва на тъст си, протягайки му вестника: „Видяхте ли го? Ето. Четете.“ И все така клекнал, побутва, дървата в печката и си говори сам:
„Каква блестяща хирургия! (Да не забравяме, че е хирург, и това професионално одобрение от неговата уста е висша похвала! — Д.Л.) Ей тъй изведнъж артистично да изрежеш старите гнойни язви! Простичка, без никакво усукване присъда над вековната несправедливост, свикнала да й се кланят и да й свалят шапка.
В това така безстрашно доведено докрай дело има нещо национално близко, открай време познато. Нещо от безусловната светозарност на Пушкин, от Толстоевата категорична вярност на фактите… Кое всъщност е гениалното? Ако някой има за задача да създаде нов свят, да започне ново летоброене, той непременно ще поиска първо да му се разчисти съответното място. Той би изчакал да свършат старите векове, преди да пристъпи към изграждане на новите, той би имал нужда да започне от кръгла дата, от нов ред, от чиста страница.
А сега — хоп, заповядайте. Това небивало, това чудо на историята, това откровение се бухва право във въртопа на продължаващото всекидневие, без капка внимание към неговия ход. То започва от средата, вместо от началото, без предварително обсъдени срокове, в първия случаен делник, право в разгара на пътуващите из града трамваи. Това е най-гениалното. Така неуместно и несвоевременно може да бъде само великото.“
Това място в романа е може би най-важното за отношението на Пастернак към революционните събития. Първо, изказването принадлежи на Юрий Живаго, което ще рече, както вече видяхме, че е изказване и на самия Пастернак. Второ, то е посветено конкретно на току-що избухналите и още продължаващи събития на Октомврийската революция. И, трето, обяснява отношението на напредничавата интелигенция към революцията: „…откровението се бухва право във въртопа на продължаващото ежедневие…“
Революцията — това е именно откровение (което „се бухва“, което е реалност) и като всеки факт тя не подлежи на обичайните оценки от гледна точка на моментните човешки интереси. Революцията не може да се избегне. Събитията й не търпят намеса. Тоест намесата е възможна, но ходът на историята е неотвратим. Тяхната неизбежност и неотвратимост сякаш парализират волята на всеки човек, въвлечен в тях. И в този
