Дмитрий Лихачов
Размисли върху романа на Борис Пастернак „Доктор Живаго“
Чета този роман и не преставам да се учудвам. Да беше написан в някаква свръхнова форма, би бил по-понятен. Но романът на Пастернак, неговата форма, неговият език ни изглеждат традиционни, утвърдени, верни на руската класическа проза от XIX век. Близостта на „Доктор Живаго“ в някои от елементите му до класическата форма на романа ни кара постоянно да се връщаме към привичните романни схеми, да търсим в творбата това, което отсъствува от нея, а което присъствува, да тълкуваме традиционно: да търсим директната оценка на събитията, конкретното прозаично, а не поетичното отношение към действителността, зад описанията на тегобите да виждаме порицание — порицание на онова, което ги е предизвикало.
А всъщност „Доктор Живаго“ дори не е роман.
Пред нас е своеобразната автобиография на самия Пастернак — автобиография, в която най- неочаквано липсват каквито и да било външни факти, съвпадащи с реалния живот на автора. Централният образ в романа, доктор Юрий Андреевич Живаго, възприеман в рамките на привичните ни изисквания, изглежда безцветен и неизразителен, а стихотворенията му, приложени към произведението — неоправдана добавка, която като че ли е ни в клин, ни в ръкав и стои изкуствено. И все пак се усеща, че авторът (Пастернак) пише за себе си, но като за другиго, и си измисля живот, в който би могъл да се представи на читателя, максимално разкривайки вътрешния си свят. Реалната биография на Пастернак не му дава възможност да изрази откровено цялата тежест на положението му между двата лагера по време на революцията — така както превъзходно го е показал в сцената на битката между партизаните и белите, навремето публикувана в съветския печат („Новый мир“, бр. 11/1958 г.). Все пак той, тоест героят на творбата доктор Живаго, като лекар е юридически неутрално лице, но въпреки всичко е въвлечен в сражението на страната на червените. Той ранява и дори, струва му се, убива един от юношите гимназисти, а след това намира и у него, и у убития партизанин един и същи псалм 90, носен като талисман — смятало се е, че той може да предпазва от гибел.
Защо все пак е прибягнал до „друг“ човек, за да се самоизрази и да представи измислените обстоятелства, в каквито лично той не е попадал? Ако беше писал за себе си и от свое име — нима нямаше пак да бъде „друг“? Нима Жан-Жак Русо в своите „Изповеди“ — произведение, написано с върховна откровеност — е същият реален Русо? Нима не е подменил себе си с един измислен (неволно измислен) герой при цялата правдивост на разказаните факти? Русо тук се закрива с истинските факти, които при него стават като измислени, защото мащабите са променени, нарушено е съотношението между основно и незначително, мимолетно, чисто лично и съвсем повърхностно, което писателят в изблик на откровеност превръща в най-значително и с което изцяло или наполовина прикрива истинския си душевен и духовен живот.
Най-висока точност на самоизразяването е присъща на лирическата поезия. Лирическият герой, измислен и дистанциран, фактически е най-автентичното себеразкриване на поета. Поетът пише едновременно за себе си и не за себе си. Той може да създаде за лирическия си герой измислена среда, да му припише различна от своята възраст, той може и да го дари с неизпитвани лично от него чувства, но и тогава пак ще бъде самият той чрез някого другиго. Погрешно е схващането на онези, които не признават понятието „лирически герой“, че поетът винаги има предвид само себе си, щом пише от първо лице. Да, поетът пише и за себе си, но разкрива духовното си, поетично „аз“ понякога извън реалните събития и обстоятелства на своя собствен живот. По същия начин поетът може да пише и в трето лице, но пак за себе си. Човек притежава удивителна способност за превъплъщение, но това е същевременно и способност да въплъти в другиго собствените си мисли и чувства, собственото си отношение към околния свят. Поразително е, че читателят на лирика много често възприема чрез нея и самия себе си, в една или друга степен се отъждествява с лирическия герой. Това би било невъзможно, ако поетът пишеше документално за себе си и претендираше за фактографичност на всичко изречено.
Юрий Андреевич Живаго е именно този лирически герой на Пастернак, който и в прозата си остава лирик.
Правилността на схващането ми за романа „Доктор Живаго“ като за лирическа изповед на самия Борис Пастернак се потвърждава от факта, че Живаго е поет, както и Пастернак, и стиховете му са дадени в романа. Това не е случайно. Стиховете на Живаго са стихове на Пастернак. И те са написани от едно лице — имат един автор и един лирически герой.
Много страници в романа и особено посветените на поетичното творчество са строго автобиографични. Ето как Пастернак описва поетическото творчество на Живаго — и в това описание се проявява най- важната черта в литературната дейност на самия Пастернак.
„След две-три лесни строфи и няколко сравнения, които изненадаха и самия него, работата го завладя и той усети близостта на онова, което се нарича вдъхновение. Съотношението на силите, които ръководят творчеството, сякаш изведнъж се преобръща. На първо място вече не е човекът с неговото душевно състояние, което той се опитва да изрази, а езикът, с който ще го изрази. Езикът, родина и съкровищница на красотата и смисъла, започва сам да мисли и да говори вместо човека и става музика — не като външно слухово звучене, а като устремност и мощ на вътрешното си течение. Тогава подобно на речната грамада, която със самото си движение оглажда придънните камъни и върти воденичните колела, леещата се реч сама, по силата на собствените си закони, създава път мимоходом ритъма и римата, и хиляди други форми и структури, още по-важни, но досега неразпознати, неовладени, неназовани.
В такива минути Юрий Андреевич чувствуваше, че не той върши най-важното, а нещото извън него, нещото, което е над него и го управлява, а именно състоянието на световната мисъл и поезия и онова, което й е предначертано за бъдещето, следващата поредна стъпка, която й предстои да направи в историческото си развитие. И той се чувствуваше само като повод и опорна точка за нейното задвижване.
Освобождаваше се от упреците към себе си, от недоволството от себе си, временно се избавяше от усещането за собственото си нищожество. Той се оглеждаше и озърташе наоколо.“
И по-нататък Пастернак пише как Живаго възприема света, слял се за него в една „равностойна, минаваща през сърцето му вълна“, която „го караше да ликува и да плаче от усещането за тържествуваща чистота на съществованието“. И това ликуване е толкова по-значително в романа, защото чистото съществование веднага се слива за него с „утробно-скимтящия вой“ на вълците отвън.
Твърде важно е, че между поетичната образност на авторовия език и поетичната образност на думите и мислите на главния герой в романа също няма различия. Автор, и герой — това е един и същи човек, с едни и същи разсъждения, с еднакво течение на мисълта и отношение към света. Живаго е изразител на съкровения Пастернак — това е очевидно. Навремето във встъпителната си статия към лирическата му проза, а подир туй и към двутомника (поезия и проза) бях писал, че образът у Пастернак понякога надмогва реалността, допринесла за раждането му, става по-плътен, значителен, енергичен и получава свое собствено развитие, автономно вътрешно движение — напълно в духа на хусерлианския феноменологизъм на Марбургската школа в Германия, където Пастернак учи философия в годините преди Първата световна война. Нима същото не важи и за най-значителната му творба — „Доктор Живаго“? Образът на Живаго — еманация на самия Пастернак — става нещо повече от автора: той се саморазвива, Юрий Живаго се превръща в представител на цялата руска интелигенция, която с цената на известни колебания и духовни лишения признава революцията. Живаго-Пастернак възприема света какъвто е, колкото и да е жесток в дадения момент…
И още нещо извънредно важно. Като разказва за себе си чрез друг човек, който е имал по-инаква жизнена съдба, Пастернак не се стреми да убеди читателя в: правилността на мислите си, колебанията си — Живаго е съвсем неутрален към читателя и неговите убеждения. Това не би било възможно, ако писателят говореше директно за самия себе си. Читателят би се почувствувал убеждаван, уговарян, молен да сподели чуждите възгледи — та това са възгледите на самия автор, на реалния човек!
А всъщност какво би могъл да сподели? У Живаго има повече колебания и съмнения, повече лирично и поетично отношение към събитията (настоявам за този израз: „поетично отношение“), отколкото ясни отговори и готови решения. И тези колебания не са слабост на Живаго, а негова интелектуална и морална сила. Той е безволев, ако волята означава способност да не се колебаеш и да вземаш еднозначни решения, но той притежава духовната непоколебимост да устоява на съблазните на еднозначните и необмислените
