Дълга целувка за сбогом

инструкциите е там, че съдебните заседатели нямат ни най-малка представа какво им говориш. Инструкциите са сложни, а заседателите не притежават ума на антични философи. Трябваше да им обясня за какво е цялата работа.

— „Без професионална небрежност смъртта не би настъпила“ — повторих аз. — Това трябва да определите — дали Роджър Солсбъри носи отговорност за професионална небрежност, за нарушение на лекарската си клетва, защото именно в това го обвиняват. Ставайки лекар, той е дал обещание да се придържа към Хипократовата клетва. Да не причинява вреда. А сега, според законите на Флорида, го обвиняват, че поради небрежност е причинил смъртта на Филип Кориган. Най-напред трябва да се запитате какви доказателства има, че доктор Солсбъри е допринесъл съществено за тази смърт и че без професионална небрежност смъртта не би настъпила.

Нямах представа дали проумяват какво им говоря, но продължих упорито напред.

— Това е най-важният въпрос при определянето на непосредствената причина, а в това отношение показанията са недвусмислени.

Помълчах отново, за да подчертая думите си.

— Дами и господа, спомнете си показанията на доктор Харви Уоткинс. Можете да ги обмисляте колкото си искате, но не ще откриете доктор Уоткинс да е казал, че аневризмът се дължи на нещо, извършено от доктор Солсбъри. Както виждате, аз приемам всяка дума на доктор Уоткинс. Той каза, че да се пробие аортата с форцепса би било професионална небрежност. Чудесно, но няма доказателства, че това се е случило. Ето го липсващото звено. Операцията е извършена сутринта. Аневризмът настъпва късно през нощта в самостоятелна стая. По време на операцията няма спадане на кръвното налягане, няма и признаци за вътрешен кръвоизлив. Мистър Сефало иска от вас да трупате предположения върху предположения, за да решите, че форцепсът е пробил аортата въпреки липсата на признаци за аневризъм в течение на дванайсет часа. А какво ни каза доктор Ригс?

Разтворих крака и застанах решително на метър от парапета на ложата. Стоях непоклатимо като скала. Исках да виждат само мен, да чуват единствено моите думи.

— Доктор Ригс ни каза две неща. Първо — че аортата се е разкъсала отпред, където форцепсът не би могъл да я докосне. И второ — че Филип Кориган е страдал от атеросклероза, тоест втвърдяване на артериите. Може да звучи парадоксално, но от това втвърдяване артериите всъщност стават много крехки. Филип Кориган е бил на петдесет и седем години. Много кръв е минала през тези артерии, много път е навъртял километражът му. И аз заявявам пред вас, дами и господа, че просто му е дошъл часът ex visitatione divina.

Мъчех се да определя как върви. Ако лапнеха тази примамка, печелехме. Ако не — с нас беше свършено. Сега беше моментът да пристъпя към въпроса за обезщетението, да изразя смайване от исканите десет милиона. Да се възмутя от печалбарството за сметка на чуждата смърт. Но реших да рискувам.

— Дами и господа, обикновено в този момент защитата обсъжда исканото обезщетение. Но аз съм твърдо убеден, че представените свидетелства не доказват твърдението за отговорност на моя клиент и поради това смятам въпроса за излишен. Ищецът просто не обоснова твърденията си.

Трябваше ми нещо ефектно за завършек. Реших да: рискувам с удар срещу съчувствието.

— И накрая, няколко думи за мисис Кориган. Тя е млада жена и раните в душата й ще заздравеят. Без съмнение, тя е знаела, че щом се омъжва за човек, двойно по-стар от нея, някой ден ще остане вдовица.

Стъпвах по тънък лед. Само мъничко да пресилех нещата и разгневените заседатели щяха да ни лепнат жестока присъда.

— Мистър Сефало ви цитира една стара поговорка за думите „а би могло“. Друг писател е казал, че скръбта е най-силното човешко чувство — и поради това трае най-кратко. Времето лекува. Скръбта отминава. Животът продължава. Естествено е да изпитвате съчувствие към мисис Кориган. Аз също го изпитвам, но това чувство не бива да влияе върху решението ви. След малко съдията Ленард ще каже, че не бива да се поддавате на съчувствие. Съдът не е място за емоции. Тук важат единствено фактите и законът, а те ще ви убедят, че в случая моят клиент не носи отговорност. Благодаря.

Докато вървях към масата на защитата, усещах как погледът на Мелани Кориган ме пробожда в гърба. По лицето на Роджър Солсбъри се бореха надежда и страх. Без да губи нито секунда, Дан Сефало зае моето място. Имаше правото на последен удар.

— Дами и господа, ставам, за да говоря за сетен път вместо Филип Кориган, който вече не е в състояние да говори.

Ама че non sequitur9. Ако Филип Кориган можеше да говори, изобщо нямаше да сме тук.

Сефало надигна възмутен адвокатски глас.

— Принудиха тази жена да изтърпи гибелта на съпруга си, погребението му, вечната самота, този процес, а сега твърдят: ще й мине. Вървете си, мисис Кориган, ще ви мине. Позволете ми да ви кажа нещо, дами и господа. Когато приключим днес, аз ще се прибера при семейството си. Вие също. Мистър Ласитър ще се срещне с приятели за весел разговор сред подноси с ордьоври и звън на чаши.

Каква изненада! Аз пък мислех, че ще се прибера и ще си отворя една консерва риба тон.

— Но когато тя отключи вратата тази вечер, домът на семейство Кориган ще е мрачен и пуст. Така ще бъде и утре, и вдругиден. Мистър Ласитър иска да се взирате в какви ли не дреболии, а фактът е прост: един човек влезе в болница за съвсем обикновена операция и не излезе жив. Сега ви отрупват с купища обяснения, но ние с вас знаем истината. Затова, преди да се оттеглите в кабинета, аз приключвам и ви моля да помните, че сте единствената и последна надежда на тази жена. Нека Бог ви помага!

Лоша работа, помислих си аз, докато заседателите се изнизваха към кабинета. Ако почнат да търсят за решението си помощ от Бога, а не от закона…

10Да, Ваша светлост

Ново очакване, този път за присъдата. От всички досадни страни на професията тази ми е най- неприятна. Никога не съм висял пред родилното отделение, но познавам ситуацията до най-малки подробности — безконечно крачене напред-назад, навъсени вежди, цигара подир цигара. Там поне, когато се свърши, имаш какво да отнесеш у дома. А аз изоставям всичко зад себе си. Победа, загуба или прекъсване на процеса — край, погребано и забравено. Победата не е радост, а само мъчително облекчение, като да измъкнеш ножа от раната. Загубата не е страдание, а само осъществяване на отдавна предвидена болка.

Да водиш защита е жива скръб. Ако спечелиш, значи просто изравняваш резултата, възстановяваш статуквото. Клиентът те кани на вечеря. Показва ти новата лепенка на колата си: Моят адвокат може да набие твоя адвокат. Ако загубиш, разпитва те какво е трябвало, за да спечелиш. И непременно намира някакъв пропуск.

Роджър Солсбъри крачеше из коридора. Аз седях със Синди в съдебната зала. Докато четях новия брой на списание „Уинд райдър“, тя вирна боси крака върху масата и се зае да боядисва ноктите им в сребристо метален цвят, който ми напомняше за спортна кола от седемдесетте години. Съдебният пристав влезе и я изгледа гадно. Тя размърда насреща му палеца на крака си.

Все чакаме и чакаме, вече са се провлачили двеста минути, животът отлита. Някъде на Канарските острови мургави французи и французойки карат уиндсърф с петдесет километра в час. По склоновете на Скалистите планини фучат скиори сред облаци снежен прах. Само на сто и петдесет километра от нас щастливи риболовци мятат въдици в езерото Окичоби. А аз? Защо изобщо съм седнал в тая престаряла съдебна зала да чакам, кога шестима непознати ще ми кажат дали ставам за нещо, или трябва да зарежа занаята?

— Нали е добър знак, че се бавят толкова дълго? — попита Роджър Солсбъри откъм входа.

— Може би — казах аз.

Няма що, мъдър отговор. Всъщност времето вече нямаше значение. Ако заседателите излязат с присъда до двайсетина минути, значи непременно са подкрепили защитата. Не са имали време дори да поръчат пържоли за сметка на данъкоплатеца, камо ли да обсъдят отговорността и обезщетението. След този срок не се знае нищо. Може би още преди часове са решили, че ответникът е допуснал небрежност и сега само се