Дълга целувка за сбогом

— Ако имате неприятности, обадете се на полицията — посъветвах я аз.

— Няма да е добре за вас — невъзмутимо отвърна тя. — Както и за клиента ви.

Работата почваше да се прояснява.

— Там ли е Роджър?

— Тук е и вдига ужасен скандал.

— Нека се обади.

— В момента крачи из дворчето край басейна. Ако нямате нищо против, бих предпочела да не го каня в къщата. Той ме удари. Изглежда, не иска да си върви, тъй че ще трябва да го уговорите. Или предпочитате да повикам полицията и да го обвиня в нападение?

— Пристигам след двайсет минути.

Тя не попита дали знам адреса, а и аз не се разпрострях по темата. Просто изтичах в гаража, яхнах своя стоманен жребец и като странстващ рицар препуснах на юг по Маями Авеню към Коконът Гроув и Гейбълс Естейтс. През цялото време се чудех от какъв зор му е притрябвало на Роджър Солсбъри да обърква ситуацията. Защо не си стоеше в болницата да стърже кости и стави? Много ясно, сам ми го бе казал — „здравата ме е омаяла“. Не разбираше ли, че тая жена ще го съсипе?

Водата продължаваше да се лее по изкуствения водопад, а безмълвната като гробница къща — да стърчи върху изкуствения хълм. На алеята нямаше коли, не долитаха човешки гласове да заглушат ромона на водопада. Нямаше го и Роджър Солсбъри. Увиснало ниско в следобедното небе, зимното слънце хвърляше зад палмите дълги и тесни сенки, които пресичаха фасадата като затворнически решетки. Захладняваше, откъм континента идваше студен фронт и листата на палмите шумоляха под хапливия северозападен вятър. Спрях край водопада, потупах олдсмобила по задницата и му заръчах да чака. После се изкачих по стълбището и натиснах звънеца.

— Той заплаши да ме убие — каза Мелани Кориган.

Тя отвори двойната врата изведнъж — доста трудна задача като се има предвид, че вратата беше висока почти пет метра и дебела около педя, с масивни напречни греди. Цирков слон можеше да мине съвсем спокойно през нея.

— Къде е сега?

— Заплаши да ме убие — повтори тя. Под лявото й око имаше червено петно. Можеше да е следа от съвсем некадърен удар с дясна ръка. — Тръгна си. Подкара като бесен. Ругаеше ме.

Тя ме въведе във вестибюла и затвори вратата. Електрическото резе щракна като затвор на пушка. Вестибюлът приличаше на катедрала — мраморен под и висок таван. Не беше чак колкото Медисън Скуеър Гардън, но ставаше за баскетболно игрище. Между вестибюла и хола имаше езерце с тлъсти златни рибки. Малък фонтан разпръскваше струите си над островче, където бронзови алигатори и фламинго се зяпаха сред камънаци и папрати. Минахме покрай езерцето и остъкления вътрешен асансьор, без да прекосим повече от две-три щатски граници. Слязохме по три мраморни стъпала съвсем тихичко, за да не обезпокоим една грамадна статуя на зулус от тиково дърво, и се озовахме в хлътнала осмоъгълна всекидневна.

Всекидневната беше в черно и бяло — черна мебел, която ми приличаше на пластмаса, но сигурно струваше доста пачки при някой моден дизайнер, бели плочки, които не биха останали чисти и за минута, ако живеех тук. Бели стени с изображения на женски глави, отделени по незнаен начин от телата, и абаносов роял, сложен тук вероятно само за показ. Общо взето, типичен дом на новобогаташ, държащ да заяви на всеослушание: Толкова пари имам, че не знам какво да ги правя.

Мелани Кориган пасваше на обстановката — беше в черно. Знаех, че е коприна, само не бях наясно дали е рокля или комбинезонче. Между коприната и сатенената й кожа определено нямаше нищо. Копринената дрешка се крепеше на две тънки презрамки, имаше дълбоко деколте, свършваше нейде към горния край на бедрата и беше прозрачна като сянка. С такава рокля не се ходи на черква. А ако беше комбинезон, то къде оставаше роклята?

— Благодаря, че дойдохте, мистър Ласитър. Мога ли да ви наричам Джейк?

— Естествено, Мелани. — Кимнах към деколтето. — Да не би да репетираш за „Котка върху горещ ламаринен покрив“? Тя схвана почти веднага.

— Мислиш ли, че ме бива за ролята на Маги?

— Ако е вярно каквото съм чувал, като нищо ще грабнеш „Оскар“, „Тони“ и световната купа по футбол.

— Много дрънка твоят клиент. — Тя присви очи. — И освен това допусна грешката да ме подцени.

— Бас държа, че не е първият.

Тя ме погледна изпитателно. После лекичко се усмихна, сякаш споделяхме някаква тайна.

— Ще пиеш ли нещо?

Приех, но тя не попита какво искам. Плъзна се зад бара и седна върху висока пластмасова табуретка, която сто на сто щеше да й скапе гръбнака, ако останеше за повече от две питиета. Дизайнерът явно не бе посещавал много барове, където нормални мъже сядат на чашка и приказка. Мелани Кориган се наведе да вземе шише, при което разкри горната част на чифт много бели и много стегнати гърди.

Бих предпочел бира. Тя избра текила и портокалов сок. Наля от двете в чаша, с която спокойно можеше да се изгаси горски пожар. Добави няколко кубчета лед и ливна отгоре няколко капки битър. Не си падам по напитки с лед и плодови сокове.

— Тихуана сънрайз — обяви тя.

— Buenos dias — отвърнах аз.

Тя си забърка едно и отпихме по глътка. Мелани явно не бързаше. Червеникавата й коса днес падаше свободно към раменете, където тъпичките презрамки усърдно опитваха да се плъзнат надолу.

— С Роджър ще си имаме неприятности — каза най-сетне тя, докосвайки скулата си, където петното вече започваше да потъмнява. Имаше дълги, изящни пръсти и скъп разноцветен лак по ноктите. — Не може да разбере факта, че всичко свърши.

После леко подръпна една от хлъзгавите презрамки. Аз си мълчах.

— Очевидно ти е разказал за нас — продължи тя, опитвайки да изкопчи какво знам.

— До последната мръсна подробност. Двойки, тройки и тъй нататък.

Тя не трепна, само леко сви рамене и презрамката плъзна по рамото. Черната дрешка разкри едната гръд. Връхчето имаше цвят на канела и сякаш с удоволствие срещна погледа ми.

— Той си мисли, че съм още хлапе, че съм негова собственост. Дръж го по-надалеч от мен, инак ще си изпати.

— Това ми звучи като заплаха.

— Мога да кажа неща, които няма да му се отразят твърде добре.

— Например?

Тя се вгледа в мен за секунда-две, преценявайки какво да разкрие.

— Той искаше да се отърве от Филип, уговаряше ме да го убия. Месеци наред само това приказваше. Естествено, не се съгласих.

— Естествено — рекох аз с лека следа от сарказъм, също като капките битър в онова шантаво питие.

— Майната ти, Ласитър — отсече Мелани. Къде остана нежното Джейк?

Тя ми хвърли мразовит зимен поглед и добави:

— Според твоя стандарт може и да не съм най-примерната съпруга на този свят, но вършех много за Филип. Каквото поискаше. Имахме си споразумение. Той получаваше каквото иска от мен и аз от него.

— По-точно, банковата му сметка и ценните книжа.

Тя не се хвана на провокацията.

— Свободата, която носеха. Филип не даваше пет пари, че се срещам с други мъже. Може би му харесваше. За мен всичко вървеше страхотно. Вече не зависех от тъпи мъжки капризи. Защо да го убивам? Просто нямах причина.

— Тогава защо си глътна езика, когато мъжът ти реши да легне под ножа на доктор, който желае смъртта му?

— Изплаших се до смърт, когато Филип влезе в болницата, но си помислих, че при толкова много лекари и сестри Роджър просто не би могъл да…