Тя не довърши.
— И не го е направил — казах аз. — Според съдебните заседатели Роджър не е отговорен дори за небрежност, камо ли за убийство. Съпругът ти е умрял от спонтанен аневризъм.
— Бил е отровен — каза тя съвършено спокойно. — В болничната стая.
За да обмисля последните думи, аз отпих солидна глътка. Разговорът звучеше познато.
— Роджър донесе шишенце с лекарство, някаква упойка — продължи тя. — Искаше да я използвам. Да приспя Филип с пиене или наркотик, после да го инжектирам. Казваше, че не можело да се открие.
— Даде ли ти шишенцето?
— Не. Тогава не го поисках. След като умря Филип, веднъж бях в къщата на Роджър. Все още се срещах с него… чак докато заведох делото. Знаех, че държи шишенцето в малък хладилник и го взех. Исках да го предам на властите.
— Предаде ли го?
Тя извърна глава.
— Не. Знам, че трябваше, но тогава всичко щеше да излезе по вестниците. Всичките ми усилия да си създам репутация биха отишли по дяволите.
— И все пак заведе делото.
— Не исках. Не желаех да привличам внимание. Но се боях, че ако не осъдя Роджър, може да стане подозрително. Оная мъжкарана, дъщерята на Филип, щеше да си въобрази, че двамата с Роджър сме го убили.
В мозъка ми припламваха лампички като на коледна елха. Сюзън Кориган може би имаше право за Роджър Солсбъри, но грешеше за Мелани Кориган. Мелани трябва да казва истината, реших аз. Не би рискувала да спомене за лекарството, ако имаше нещо общо.
— Какво искаше Роджър днес?
— Всъщност не му бях казала, че всичко е свършено. Не исках да го наранявам. Когато заведох делото, обещах след съда пак да се съберем. Днес му казах да стои настрани и той психяса.
— Покажи ми лекарството — рекох аз, макар вече да знаех отговора.
Тя ме изгледа безпомощно. Досега не я бях виждал такава.
— Не мога. Изчезна, откраднаха го.
Нищо нямаше да спечеля, ако кажех на Мелани Кориган, че любимата й заварена дъщеря тършува из нейното чекмедже за бельо.
— Какво искаш от мен? — попитах аз.
Тя се усмихна леко и също тъй леко въздъхна. Очите й се разшириха, сякаш изведнъж преминаваха от деловите въпроси към спалнята. Много ефектен трик. Слънцето залязваше зад високите прозорци и всичко около нас се обагряше в розово. Кожата на Мелани Кориган, която и преди не изглеждаше зле, изведнъж запламтя с нежно сияние. Както седях върху коравата табуретка, тя заобиколи плавно бара и пристъпи към мен. Пак придърпа нагоре копринената презрамка и настръхналите връхчета на гърдите й щръкнаха под ефирната тъкан. Може би заставаха мирно поради прохладния вечерен въздух, или пък бе виновна пълната луна, която изгряваше иззад залива. Или моята близост. А може би просто трябваше да ида на психиатър. Бях готов да изгълтам тая сладка отрова досущ като онзи безнадежден глупак Роджър Солсбъри.
В този момент най-много исках да опозная самия себе си. Да разбера загадъчния импулс, бликнал нейде на половината път между гърдите и коленете, който заплашваше да литне нагоре и да залее малкото все още работещи мозъчни клетки. Исках, но нямах време, защото Мелани ме погледна право в очите, усмихна се, после ме зашлеви.
От някои плесници ти писват ушите, от други чак се просълзяваш. Тази не спадаше нито към едните, нито към другите. Пареше по-малко от афтършейв. Усмихнах се и продължих да я гледам, без да помръдна. Тя ме гледаше някак странно, с леко нацупени устни. Отиваше й.
После пак ме удари. По-силно. Не като за нокдаун, но поне колкото да се изчервим — и двамата. Особено тя. Личеше, че й харесва, по очите го виждах. На устните й трептеше възбудена усмивчица. И шляп — още една плесница. Почвах да свиквам.
Изведнъж тя преметна ръце около шията ми, притисна тяло към моето и започна да се люлее на пръсти нагоре-надолу, като че правеше упражнение за прасците. Всъщност триеше в мен някои свои части като дружелюбна и много лукава котка. Ръцете ми плъзнаха по гърба я към стегнатия, заоблен задник. Всичко си й беше намясто и еластично, и пухкаво — точно където трябва. Огледах я в близък план. Високо от двете страни на носа имаше малки златисти лунички, а край устата — весели бръчици. Излъчваше чувство за игрива невинност. Ала очите бяха съвсем различни — влажни и диви. От шията и лъхаше сладкият аромат на тропическа нощ. Предизвикателна смес от чистота и порок.
— Когато се изчервиш, очите ти стават още по-сини — каза тя.
— Не си ме виждала окървавен. Тогава съм същински Пол Нюман.
— Харесваш плесниците — каза тя. Не питаше, съобщаваше го.
— Не толкова, колкото някои други неща — отвърнах аз.
— Може да се научиш. — Продължавайки да се повдигана пръсти, тя ме придърпа към себе си и надникна в очите ми изпод гъстите мигли. Погали ме по гърба. — Ти си едър мъж. По-едър от Роджър и Филип.
После реши да провери дали мога да глътна езика й.
Справих се.
Точно в този момент отвън долетя отвратителна шумотевица. Вик на японски процепи въздуха като полицейска сирена. Можеше да събуди и мъртвите нейде из Нова Зеландия, а дори живата Мелани Кориган едва не загуби връхчето на езика си от изненада. Пуснах я, тя оправи падналата презрамка и приглади косата си с длан.
— Сигурно е Серхио — каза тя, сякаш смяташе за съвсем нормално някакъв малоумник да прекъсва със самурайски крясъци една чудесна целувка. Изминахме обратния път към вестибюла, без да спираме за храна или почивка. Отвън се раздаде нов рев и вратата потрепери като ударена от таран. — Трябва да е видял колата ти. Ревнив е до лудост.
След поредния ориенталски боен вик вратата изстена болезнено.
— Серхио ли? — попитах аз.
— Серхио Мачадо-Алварес — безметежно уточни тя. — Мой шофьор, капитан на яхтата… и приятел. По-добре да отворим, иначе ще разбие вратата.
Тя набра кода на алармената система и освободи резето. Иззад грамадната порта изникна смугло, мустакато блокче бетон. Мокасини, долнище от анцуг, силно изрязан потник, татуирана мълния върху трицепса. Имаше много месо за показване — грамадни плещи и гръден кош, същинска буца от злоба и мускули. Напоследък го бях виждал в още по-спортен костюм. На видеозаписа.
Серхио Мачадо-Алварес прекрачи във вестибюла и стрелна косо към мен злобна усмивчица изпод провисналия мустак. Имаше едри сиви зъби като два реда надгробни плочи. Не бе успял да се избръсне добре и никога нямаше да успее.
Само едно му пречеше да изглежда пълноценна заплаха за обществото. Беше нисък. Както повечето дребосъци, навярно полагаше всички усилия да компенсира недостатъка. Трупаше тонове мускули, бъхтеше се с карате, изобщо — търсеше какво да покаже. Застанете някой ден на бензиностанцията и проучете връзката между ръста на хората и размера на колите им. Вижте колко дребосъци карат грамадни лимузини. Подлагат си възглавнички, за да подадат нос над волана. А пък едрите типове се сгъват на четири в някоя ситна кола за градско шофиране.
— Знаеш ли кой съм? — попита той с добре репетирана грубост и лек кубински акцент.
— Както те гледам, май си избягал от някоя менажерия.
—
— По-добре си спести труда и ми дай назаем една от твоите.
Сам нямах представа какво искам да кажа. Понякога езикът ми е по-бърз от ума.
Той пообмисли отговора, после зае стойка — леко разкрачен, левият крак напред, ръце на кръста. В момента се нуждаех от разправии, точно колкото от легло в болницата. Но и дотам можех да стигна, ако някой от двама ни сметнеше за необходимо да се изфука пред стопанката. Вярно, у дома редовно пердашех
