— Джейк — каза тя, след като я поздравих с официален глас, — боя се, че имам неприятности.
Тя помълча. Оставих я да изчака, после казах:
— Четох статията във вестника. Какво става?
— Не знам, но съм съсипана. Не можеш да си представиш как ме боли. Все си мисля как е осквернил гроба на Филип, за да открадне тялото. Ужасно.
— Кой?
— Роджър, естествено. Не виждам кой друг би го сторил, освен ако е замесена и оная малка кучка.
Олеле! Изтръпнах и по гърба ми сякаш плъзнаха късчета лед. Да видим какво точно знае.
— Защо ще се меси Сюзън? Ами Роджър? И изобщо кому е притрябвало да го прави?
— Не знам, може заедно да са го убили. А сега премахват уликите.
— А за какво им е тялото на Силвия Кориган?
Тя отново помълча, после отвърна:
— Защо не питаш добрия доктор?
Толкова много въпроси и толкова малко отговори.
— Защо се обаждаш?
— Мислех да те наема. Нали разбираш, за свой адвокат.
Ето, че изведнъж всички почваха да ме търсят. Докторът, дъщерята, вдовицата.
— Не ми се вижда добра идея. Изобщо не знам дали имаш нужда от адвокат, пък и няма как да работя за теб, след като съм защитавал Роджър Солсбъри.
— Жалко — каза тя и по гласа й личеше, че наистина съжалява. — Щяхме да поработим добре.
Намек, несъмнен съблазнителен намек. Искрица, която да се раздуха до буен пожар с още няколко прошепнати думи или с потриването на онова стройно, стегнато тяло в моето. Един вид, молба за преразглеждане на делото. Реших засега да оставя съдебното решение в сила.
— Съжалявам, мисис Кориган — казах аз твърдо като адвокат, който отхвърля подкуп. — Просто няма да стане.
— В такъв случай не ми остава друго, освен да си върша работата без твоята помощ.
Не възразих и след още няколко думи се сбогувахме. Мислено се потупах по рамото, а върху черния небосвод на подсъзнанието ми прелетя като падаща звезда едно ослепително видение — разголеното тяло на Мелани Кориган.
Срещата беше за два следобед, но Роджър Солсбъри подрани с десет минути. Необичайно за доктор. Беше със сако и вратовръзка. Също необичайно. По нашите места лекарите обикновено предпочитат небрежната външност бяла престилка и смачкани обувки. Но не и Роджър. Синьо спортно сако, сиви панталони, елегантни мокасини. Приличаше на студент от скъп колеж. Той сърдечно поздрави Синди, хвърли за миг поглед навън към едно туристическо корабче в залива, после се настани на креслото под умиращия от жажда фикус.
Чарли Ригс пристигна двайсет минути по-късно и се извини за закъснението. Имаше важна причина — идваше от Евърглейдс, където ходеше два пъти годишно при един японски бръснар за подстригване и подкастряне на брадата. Почти не личи, че те е кълцал с рибарски нож, рекох аз и Чарли ми благодари. После се изкашля, приглади обновената си брада и надяна очилата върху миниатюрния си нос. За мен това бе сигнал да започна.
— Роджър, положението е много неудобно за нас с Чар ли.
Роджър Солсбъри хвърли безизразен поглед към Чарли, после отново се завъртя към мен и аз продължих:
— Трябва да ти призная нещо…
Роджър се разсмя.
— Обикновено клиентите се изповядват пред адвоката, нали?
— Да, но случаят е различен в редица отношения. Знаеш ли, че някой е влязъл в гробницата на Филип Кориган и е откраднал тялото?
— Четох го във вестника. Много странна работа. Сигурно са ония смахнати природозащитници от островите.
Ригс пак се изкашля. Аз преглътнах и казах:
— Точно така, двама смахнати. Ние с Чарли.
Той вдигна вежди.
— Не може да бъде. Защо?
— Сюзън Кориган искаше да се направи аутопсия, Мелани Кориган възрази. Трябваше да избираме. Но исках да те уведомя преди да предадем пробите в лабораторията. И да те питам имаш ли да ни кажеш нещо.
Роджър сви рамене.
— Какво да ви кажа?
Ако лъжеше, значи покрай химията и биологията бе изучавал и актьорско майсторство.
— Добре, Роджър, положението е следното. Мелани ми каза, че си я увещавал да инжектира на съпруга си сукцинилхолин. След като отказала, ти си убил Кориган в болничната му стая.
Лицето му помръкна. Объркване, после гняв.
— Вярваш ли й?
Мълчах толкова дълго, че Чарли Ригс успя да разпали лулата си. С три клечки кибрит.
— Не, не й вярвам. Откакто дойде да ми повериш делото, успях да те опозная и не смятам, че си способен на убийство.
Лицето на Роджър Солсбъри грейна.
— Но едно не ми дава мира — продължих аз. — Всичко около смъртта на Кориган е пълен абсурд. Аневризмът не е станал по твоя вина, но и не се дължи на склероза. В болничните документи не се споменава мускулна инжекция, но Чарли откри следи от игла. А най-сериозно стои въпросът със сукцинилхолина…
Солсбъри се обърна към Чарли Ригс.
— Сукцинилхолинът не може да се открие, нали? Би трябвало да се разпадне на сукцинилова киселина и холин.
Аз продължавах да гледам Роджър, а Чарли бавно засмука лулата си и отговори:
— Да, но тия вещества се откриват в някои тъкани. Ако съдържанието им е повишено, можем логично да предположим, че преди смъртта е бил инжектиран сукцинилхолин.
Никаква реакция. Абсолютно спокойствие.
— Вие сте експертът — безразлично отвърна Солсбъри. — Ако решите да изследвате тъканите, нямам нищо против.
Стана ми приятно. Роджър Солсбъри изглеждаше невинен и самоуверен. После той добави:
— Мелани знае истината и ако действително се интересуваш, Джейк, ако държиш да разбереш, накарай я да ти каже.
— Как да я накарам?
— Мога да й инжектирам натриев тиопентал.
— Какво?
Чарли побърза да поясни:
— Натриев пентоетил-пентометилбутил-тиобарбитурат. Известен под търговското име пентотал.
— Серум на истината? — попитах аз по-високо, отколкото трябваше.
— Неточен термин — отвърна Чарли, — но схващаш за какво става дума. Потиска дейността на централната нервна система. В подходящо количество предизвиква хипноза и пациентът наистина става откровен относно събитията от миналото си.
— Мога да я боцна, а след това ще я отвлечем — весело заяви Роджър, сякаш отвличането бе съвсем нормална тема за разговор. — Отвеждаме я на сигурно място, после можеш да я разпиташ. Това го умееш, Джейк. И ще разбереш истината. Искам да ми вярваш.
Погледнах Чарли Ригс. Той гледаше мен. За някакви си деветдесет секунди моят клиент се беше превърнал от невинен лекар в луд похитител.
