Дълга целувка за сбогом

— Роджър, не бива да правим това — казах аз.

Той сви рамене и послушно се съгласи, после предложи някой ден да отскочим заедно на риболов нейде по островите. Отбих топката с някаква тъпа шега и Роджър потегли към болницата, където го чакаше операция на коляно.

Вдигнах крака върху разхвърляното бюро, а Чарли Ригс пак напълни лулата. Не се поглеждахме. Искаше ми се да каже нещо, но той мълчеше. Накрая наруших тишината.

— Въобразявам ли си, или на моя клиент му хлопа дъската?

Чарли стана и пристъпи до прозореца. Присви очи от ярката светлина и се загледа над океана право на изток.

— Фантазии. Мисля, че Роджър Солсбъри не може да различи фантазия от реалност. Искал е да притежава Мелани и може би е желал смъртта на Филип. Може дори да е споделил с Мелани. Но ако съдя по днешната му реакция, бих казал, че не е убил Филип Кориган. И той иска да знаеш това. Уважава те, Джейк. Иска да го харесваш…

— Та да си ходим за риба.

— Нещо такова. Затова фантазира как ще й инжектира пентотал.

— Искаш да кажеш, че е мечтател, а не убиец.

Чарли Ригс пусна насреща ми облаче дим с вишнев аромат.

— Освен ако фантазиите му надделеят. И се превърнат в реалност. Тогава Deus misereatur, тоест Боже помилуй…

Изчетох пощата, завъртях няколко телефона, скатах се от шефското съвещание за обсъждане на новите картини в приемната — Анди Уайът печелеше с пет към едно срещу Анди Уорхол — и потеглих към редакцията на „Маями Хералд“. Сюзън Кориган ме чакаше на крайбрежната уличка зад сградата. Стоеше кротко и гледаше как от един шлеп разтоварват грамадни топове вестникарска хартия. Подвижният мост на магистралата Макартър беше вдигнат, двеста коли чакаха някаква богаташка яхта да пролази отдолу с пет километра в час. Топлият източен вятър развяваше над уличката американския флаг, а бетонът блестеше от яркото слънце.

Сюзън беше с журналистическата си униформа — маратонки и избелели джинси с бележник в задния джоб. Очилата бяха вдигнати върху късата й черна коса. Рулата хартия продължаваха да се търкалят по наклонената рампа от шлепа.

— Много дървета са изсекли, за да можеш да пишеш как някакви дангалаци с пластмасови каски търчат подир топката по терена.

Тя подскочи.

— Ох, стресна ме. Бях се замислила.

— Не за мен, предполагам.

— Донякъде и за теб — откровено призна тя. — Но най-вече за татко и за всичко, което се случи. Нещо ново от Чарли?

— Засега не. Утре чакаме резултати.

— Какво ще правим тогава? Искам да кажа, ако се потвърди наличие на отрова в мозъка и черния дроб.

— Не знам. Всичко с времето си. Днес двамата с Чарли казахме на Роджър, че тялото е у нас и ще направим анализи. Това май изобщо не го смути. Дотук всичко е пълна мъгла.

Тя се позамисли.

— Можеш здравата да загазиш, нали?

— Заради някакво си унищожаване на частна собственост, кражба на трупове и подвеждане на клиент? Дреболия. Най-много да си докарам лишаване от адвокатски права плюс кратък престой на сянка.

— Тогава защо го правиш?

Яхтата плъзна покрай нас. От палубата ни махнаха с ръце три самодоволни хлапета и един шишкав мъж на средна възраст. Мостът се спусна с оглушително метално скърцане. Накрая казах:

— Сигурно все още търся добрите момчета.

— Добрите момчета ли?

— Така казах веднъж на Роджър Солсбъри. Че все търся добрите момчета и все не ги намирам.

Тя се притисна към мен и ме целуна по устните.

— Аз от добрите момчета ли съм?

Странно, и аз почвах да си задавам същия въпрос.

— Дано, защото заради теб зарязах Роджър. Вече не давам пет пари за правилата, просто искам да постъпвам както трябва.

— Благородно желание.

По-скоро глупаво. Може би съм хлътнал по тия твои тъмни, дълбоки очи и по умението ти да се пъхаш под черги. Тя настръхна.

— Ако мислиш така, може би трябва изобщо да напуснеш терена. Бягай в съблекалнята, додето е време.

Не мислех така. Усмихнах се и тя разбра, че само си дрънкам. Беше ме хванала на въдицата и го знаеше. Шеговито ме халоса с юмрук по рамото. От такава шега остават синини.

— Откарай ме у дома — каза тя. — Да видим дали под душа има място за двама. След това, ако много настояваш, ще облека рокля и ще ти позволя да ме изведеш на вечеря.

Старият ми олдсмобил завари дома на фамилия Кориган точно както преди. Плътно затворен. Мрачен и тих. Или богатите са мълчаливи по нрав, или Мелани Кориган забавляваше някого под завивките. Не забелязах отпред мотоциклет, тъй че едва ли щях да се сблъскам с Херкулес.

Заобиколихме към бунгалото. Вътре беше тъмно, но входната врата зееше, увиснала на една панта. Настана онзи миг на недоумение, когато вярващ, че ако затвориш очи, всичко ще се промени. Но не се промени нищо. Светнах лампите. Всичко беше обърнато с главата надолу най-старателно — преобърнати чекмеджета по пода, купища книги, разхвърляни дрехи. Сюзън изпъшка задавено, после изтича в малката спалня и измъкна от гардероба калъф от стикове за голф. Самите стикове лежаха наоколо, само един стърчеше от близката саксия. Тя бръкна в калъфа и задраска с пръсти по кожата, но не откри каквото търсеше.

— По дяволите, по дяволите! — изкрещя Сюзън, готова да се разплаче. — Не е тук. Те са го взели. Взели са доказателството.

Знаех какво е изчезнало. Малко кожено куфарче с шишенце и две спринцовки. Само едно не знаех — кои са те.

16О, само не Соколов

Когато живееш извън закона, губиш някои привилегии. Например да търсиш помощ от полицията. По нашия край често обират наркотърговците. Понякога го правят техни колеги, друг път, ченгетата. Дрогаджиите никога не се жалват — проверен и доказан факт. Вдигат им колите във въздуха, обстрелват ги у дома с автоматично оръжие, задигат им парите и наркотиците. А те записват всичко това в графата „Производствени разходи“.

Ето че и ние попадахме в същото положение — двама почтени данъкоплатци, журналистка и адвокат, а не можехме да позвъним на ченгетата. Някое умно ченге би взело да задава неудобни въпроси. Казвате, че с това лекарство може да е убит Филип Кориган. Я чакайте малко, неговия труп ли откраднаха миналата неделя? А тъпо ченге не ни вършеше работа.

Разчистихме безпорядъка. Не липсваше нищо друго. Дори порнографската касета още си лежеше на лавицата сред куп игрални филми и записи на гимнастически упражнения.

Мъчех се да сметна колко прави две и две. Вместо четири все получавах Мелани Кориган. Лекарството идваше от нейната спалня, но Сюзън го беше намерила цяла година след смъртта на Филип Кориган. Кой е луд да държи оръжие след убийството?