— Думите „храброст“ и „кураж“ явно не са достатъчни.
— Адски си прав, Соломон. Разбираш ги тия работи — натегна с винча и обра въжетата, които висяха, после подаде на Стив ръка, за да го свали на дока. — Някои хора изобщо не разбират за какво става дума, когато им разказвам тази история.
— Предполагам, че и аз по някакъв начин съм свързан с наследството, оставено от бащите ни. Както и от дедите ни в случая.
— Опитах се да последвам примера му. Служих във флотата на Нейно величество.
— Но както каза и по-рано, Фолкланд и аржентинците нямат нищо общо със Северно море и нацистите.
Фоулс седна на края на дока и извади малка пура. Сложи я в уста, но не я запали.
— Какво искаш, Соломон?
Стив седна до него.
— Вчера, когато излязох от съда, ти искаше нещо.
— Студена бира в „Зеления папагал“, готин.
— Попита за делото. Изглеждаше разтревожен за Грифин.
— Много ясно, че съм разтревожен. Надявам се да отърве кожата.
— Защото знаеш, че е невинен.
На Фоулс му отне малко време, докато запали пурата. От морето подухваше бриз и пламъкът гаснеше.
—
Стив едва не се изпусна. Беше на езика му да каже: „Знаеш, защото си се спуснал с торпедото точно като дядо ти с подводницата. Знаеш, защото някой с моторница те е взел и е следвал указанията ти как да стигне до безименния остров малко преди Блек Търтъл Кий. Знаеш, защото си бил там.“
Но интуицията му подсказа да не бърза да атакува челно бойния кораб. Имаше и още един проблем. Този почтен човек, който боготвореше паметта на храбрия си дядо, явно гледаше на Хал Грифин не само като на щедър шеф, а и като на баща. Но както се възхищаваше на Грифин, така ненавиждаше Океания. И дали морският капитан, човекът, който обичаше всички риби в дълбокото синьо море, беше способен да убие някого и да натопи за това Грифин?
— Мисля, че си добър човек — каза Стив.
Фоулс се разсмя.
— Откъде знаеш?
— Такава ми е работата. Да преценявам хората. Фоулс отново се опита да запали пурата. Стив се наведе и сложи ръцете си отдолу, за да спре вятъра. Припламна. Фоулс дръпна силно и погледна към залива.
— Извинявай Соломон, но днес ми е почивен ден и ще изляза с лодката си.
— Към рифовете.
— Реших да се потопя малко.
Стив посочи ръждясалата ламарина:
— С торпедото ли?
— Да, щом стигна с „Фарфарата“ дотам, ще спусна торпедото. Искаш ли да дойдеш с мен?
— Аз? Под водата?
Фоулс издуха струйка дим в натежалия от влага въздух.
— Не те ли е страх?
— Не. Обичам океана и всичко в него. С изключение на акулите.
Една бяла чапла с крака като кибритени клечки крачеше по дока и наблюдаваше как „Фарфарата“ излиза в открито море. След като лодката се отдалечи от дока, един кафяв пеликан се стрелна право надолу от другата страна на пристана, превъртя се във въздуха и с плясък се заби във водата. Хвана една риба и я налапа цялата.
Стиснал пурата със зъби, Фоулс държеше кормилото, вятърът рошеше изтънялата му руса коса. Стив стоеше отстрани и наблюдаваше искрящото като диамант море, слънцето бягаше по вълните.
— Можеш да се гмуркаш с бутилка, нали? — Фоулс се надвикваше с вятъра и двата дизелови двигателя.
— Не се тревожи. Изкарал съм курсове.
— От онези еднодневните в басейна на хотела ли? Дето дигаш задника нагоре няколко пъти и се мислиш за Жак Кусто?
— Стига де! Гмуркал съм се на Бахамите. Може малко да съм ръждясал, ама и торпедото на дядо ти е ръждясало.
Фоулс се разсмя и кимна към хладилната чанта.
— Вземи си бира, ако искаш.
Стив отказа. Мразеше да се оригва.
— Е, готин, защо всъщност дойде да ме видиш днес?
— Казах ти. Реших, че искаш да ми кажеш още нещо. Нещо за теб и Грифин. Може да сте си развалили отношенията.
— Може да не си толкова добър в преценката си за хората, колкото си мислиш.
— Яд те е било за Океания. Обзалагам се, че си направил нещо.
— Чувствата ми не бяха тайна за никого. Казах на мистър Джи, че Океания е грешка.
— Но не си успял да го разубедиш.
Фоулс погледна компаса, зави леко на северозапад и даде газ.
— Както ти казах и преди, шефът ме изслуша. Посъветвах го да размисли за хотела и казиното. Евентуално да останат само туристическите разходки до рифовете. С лодки със стъклени дъна и катамарани. Мистър Джи каза, че говоря за гребни лодки, а той щял да построи „Куийн Мери“.
— Сигурно много си се вбесил.
— Човекът винаги е бил добър с мен. — Фоулс прокара ръка по полираното кормило от тиково дърво. — Направена по поръчка дванайсетметрова лодка лично за мен. Всичко последна дума на техниката. Карам целувачите на корали на Делия из рифовете да чистят и да си изкарват изпитите за водолази. Не се оплаквам.
— Хрумвало ли ти е, че Грифин те е подкупил, за да не му пречиш?
Корабчето мина през канала между два малки острова.
— Човек прави известни компромиси.
— Какво каза Делия, когато разбра за корабчето? — попита Стив.
— Каза да не го взимам. Доста се сдърпахме заради него.
Нищо чудно. Делия Бустаманте никога нямаше да вземе подкуп, както и никога нямаше да сготви банан с маргарин.
Стив реши да хвърли въдицата:
— Нарушил си принципите си. След това си се почувствал виновен и си се опитал да спреш Океания.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?
Бяха в открито море, лодката се носеше гладко и пореше малките вълни. Стив сякаш беше на „Тирпиц“ и нямаше къде да иде.
— На дока онзи ден, след като всички са слезли от „Форс мажор“, мисля, че си излязъл с торпедото. Мисля, че някой те е прибрал с моторница и ти си го завел до онзи малък остров близо до Блек Търтъл Кий, където си знаел, че Грифин ще се отбие.
— За какво? За да убия Стъбс ли?
— Ако си мислел, че така ще спреш Океания, защо не? Имало е шанс следващият, който дойде, да не може да бъде подкупен толкова лесно. И тъй като вече ще го гледат под лупа, Грифин вероятно дори не би и опитал.
— Слънчасал си, Соломон.
— Добре, какво ще кажеш за това? Може не ти да си прострелял Стъбс. Може човекът, който те е взел,
