Навлизах ти в територията с Тори. — Тръсна глава така, че един рус кичур падна пред очите му. — И без това между нея и мен нямаше да излезе нищо.
Какво е това? Хвърля кърпата ли?
— Имам нужда от някой, който да пътува с мен. Да следваме слънцето. Да ходим на местата за гмуркане през лятото, в ски курортите през зимата. Тори наистина обича работата си, иска да стане най-добрият адвокат в града. Винаги ще си останем приятели, но просто сме много различни. Докато вие двамата…
Стив се разсмя.
— Да, като кремък и стомана.
— Искрите са хубаво, нещо, нали? Тя наистина те обича.
Каза го толкова спокойно, сякаш се подразбираше. Сякаш всеки глупак можеше да го разбере.
— Тя ли ти каза?
— Не се обиждай, Стив, но разбирам малко повече от жени от теб. И знам, че Тори те обича.
Главоболието му взе да утихва, докато навличаше фланелката на Джуниър и хич не му пукаше, че е един номер по-голяма.
Законите на Соломон
12.
Когато мъж и жена са в пълен синхрон — четат си мислите, разсмиват се взаимно, доставят си радост един на друг, — те са нацелили точката на екстаза и когато са заедно, е… почти толкова хубаво, колкото и когато правят секс.
Защо стават убийства
50
— Боли ли?
— Само като гледам сметката от болницата.
Бяха в хотелската стая на Виктория, Стив се беше излегнал на леглото й. Боби седеше на работната маса, наведен над лаптопа си. Навън беше тъмно и бандата, която свиреше кавъри на Джими Бъфет, дрънкаше песен след песен в патиото.
Виктория непрекъснато сменяше торбичките с лед на врата на Стив и му мереше температурата, макар че не беше сигурно точно защо го прави. Въпреки че се беше разминал на косъм със смъртта, Стив изглеждаше необичайно спокоен.
— Можеш да останеш тук довечера — каза тя.
— Тук? — Стив потупа матрака на огромното легло.
— В съседната стая. Кралицата се върна в Маями.
Боби се разсмя.
— Знаех си, че няма да те огрее тази вечер, чичо Стив.
— Продължавай да работиш, хлапе — отвърна Стив. — Иначе ще докладвам, че редовно бягаш от училище.
— Ти си този, който ще иде в затвора — изстреля в отговор Боби. — Как се казваше, Виктория?
— Съучастие в развращаване на малолетни — отвърна тя.
— Детето вече си беше развратено, когато се премести при мен — защити се Стив.
— Гладен съм — каза Боби. — Кога ще ядем?
— След като разкрием убийството. — Стив вече им беше разказал за разходката с „Фоулс Фарфарата“ и равносметката. Всичко, освен така нареченото „самопризнание“ на Фоулс. Беше позагладил малко ръбовете и беше казал на Виктория, че Фоулс е признал. Не беше решил още дали да излъже направо, както Уилис Раск го беше помолил, и искаше да не си затваря вратичките.
След като Стив свърши, а Боби започна да сваля сателитни снимки на Джаксънвил, Виктория ги информира за хода на делото. Обвинението се беше оттеглило. Утре сутринта щеше да призове първия си свидетел. В патиото бандата свиреше „Ние сме хората, с които нашите родители ни плашеха“.
Стив явно се заслуша.
— Какво стана с теб и майка ти?
— Стигнахме до ново разбирателство. Не съм знаела всички факти. Сега, когато съм наясно, мисля, че съм я съдила прекалено. Ами ти с баща ти?
— Щом научих фактите, започнах да го съдя повече. Ще ми кажеш ли какво се случи?
— По-късно. Когато свърши процесът. А ти?
— И аз.
Замълчаха и двамата, след което Стив каза:
— Не че не обичам татко.
— Разбирам.
— Искам да кажа… нали това е любовта? Да приемеш човека с всичките му недостатъци.
— Така както и теб те приемат.
Боби пак се обади.
— Господи, и двамата ви гони яко шубе. Защо просто не си признаете честно и почтено, че искате да се изчукате?
— Предупреждавам те, хлапе — изръмжа Стив, — че те чака военно училище.
— Да бе! Ако искате да видите къде злодеят Конклън се е сдобил с фиш, елате насам.
Виктория стигна първа, Стив се надигна от леглото и се запъти бавно към масата. И двамата се загледаха в сателитната снимка.
— Река Сейнт Джоунс в Джаксънвил — каза Боби и посочи към снимката. — А ето го и крайбрежния булевард Сейнт Джоунс при Комодор Пойнт. Ето тук са му написали фиша.
— Леле колко кораби! — каза Стив. — Прилича на пристанище.
Боби натисна мишката и изображението се увеличи. Имаше надпис на върха на сградата, обърната към реката. „Южна корабостроителница“. Виктория го прочете на висок глас, за да чуе как звучи.
— Южна корабостроителница.
— И какво от това? — попита Стив.
— Името ми е познато. Чакай да си помисля.
— Давам ти секунда — отвърна Стив и се запъти към минибара. — Имат ли „Джак Даниълс“ тук?
— Робинсън! — извика Виктория. — Лечестър Робинсън. Ето къде е строил платформите за Океания.
Стив спря на място. „Джак Даниълс“ можеше да почака.
— Има смисъл Конклън да е работил за Робинсън.
— Не и преди десет дни. Робинсън каза, че е отказал платформите веднага след убийството на Стъбс.
И тогава се случи. Двама атлети тичаха в синхрон, стъпка след стъпка.
Той каза:
— Освен ако Робинсън не е излъгал… Тя каза:
— Защото платформите са му трябвали за нещо друго, а не за Океания…
Той каза:
— Нещо, което може да прави пари само ако я няма Океания…
Тя каза:
— И Робинсън е наел Конклън и Фоулс…
И двамата заедно:
— За да спрат Океания!
Пълно единодействие, реши Виктория.
