погледа й. Покрай шията и по ръбовете то бе бродирано със златни нишки. Дрехата й стоеше чудесно, понеже контрастираше с тъмночервената й рокля. Дори обувките, ръкавиците и бельото й бяха точно по мярка.
Сигурно бяха научили мерките й от Ана.
Меридийн се почувства измамена, затръшна капака на сандъка, отиде до илюминатора и се загледа през малкия отвор. Безкрайното, бурно море изпълни кръгозора й.
Откакто бяха преминали край Абърдийн, тя беше в очакване, сякаш в гърдите й бе започнал да бие тъпан. За стотен път се чудеше как може да се освободи от Ривъс Макдъф. Не можеше да се вземат под внимание обещанията на едно осемгодишно дете, особено когато то е било изплашено и смутено, подтикнато със сила да се закълне. Законът би трябвало да я освободи от всяко задължение. Ако ли не, църквата със сигурност би анулирала неконсумирания брак.
Неконсумиран. Ето тук се криеше нейният изход. През целия път бе стояла в тази каюта в търсене на начин да осуети плановете му. Мислите й бяха обусловени от предразсъдъците, но сега истината излезе наяве. Влиянието на Ривъс не се простираше върху църквата. Щеше да подири убежище сред духовенството. Те щяха да я подслонят и да призоват папата да застане на нейна страна. Новият крал Едуард сигурно можеше да бъде убеден да подкрепи анулирането на брачния й договор. Говореше се, че той бе забранил на клановете да се обединяват.
Страховете й се стопиха и настроението й се повдигна.
Еуфорията й бе прекратена от драскането, което долетя откъм вратата.
— Кой е?
— Ана е, милейди.
Доносницата. Меридийн се опита да извика у себе си антипатия към момичето, но със сърцето си разбираше, че Ана просто е следвала указанията на Ривъс Макдъф и на собствения си баща. Тя си представи как той е придумал чувствителното момиче. Преди тринайсет години бе направил съвсем същото с едно друго дете, с едно момиче, чийто баща се бе опитал да го убие.
Меридийн отвори вратата.
Ана влезе в стаята със загрижено лице. Носеше наметало от дебел черен вълнен плат, подплатено с финото каре на Съдърлендови — сложна плетеница от зелено, черно, червено и бяло. Хубавата й коса беше разбъркана, а кожата на лицето й — зачервена от вятъра.
— Предполагам, че ме мразиш.
— Не мога да мразя един непознат, Ана, а за мен ти си именно това.
Ана вирна дръзко брадичката си.
— Преструвах се, само защото беше необходимо.
Признанието, че приятелството им е било престорено натъжи Меридийн. В живота си тя бе имала малко приятели. Най-старите й и близки приятелки, Клеър и Джоана Бенисън й бяха отнети — едната от смъртта, а другата от съпруга й. Подобно на Ана, останалите богати момичета в манастира бяха по-млади от Меридийн и бяха склонни да се обръщат към нея по-скоро като към съветник, отколкото като към приятелка.
— Ти изигра ролята си, Ана.
Тя сви облечената си в ръкавица ръка в юмрук.
— Бих дала живота си за обединението на Хайлендс.
Меридийн почти се разсмя.
— Заблуждаваш се, ако си мислиш, че и аз ще направя същото.
— Но ти си родена за това.
— Макар и да заслужава похвала, ентусиазмът ти не може да запали дори една искра на лоялност в мен. Точно обратното. Завиждам ти, защото моят дом е Англия. Така че не си прави труда да ме убеждаваш.
Ана докосна символите, избродирани върху новата наметка на Меридийн.
— Забравила си какво значение имаш за всички нас.
— За
— Да, за хайлендците. Ако Ривъс те има до себе си, той ще донесе мир на всички хора отвъд линията.
Хайлендската линия. Демаркационна линия, неотбелязана на нито една карта, която въпреки това беше отпечатана дълбоко в сърцата на всички шотландци. Някога баща й бе властвал над клановете от Фрейзърови на изток, до Маклийнови в Инвърнес. Ривъс Макдъф бе разширил територията, като бе включил тази жена от клана Съдърленд и нейния роднина от Западен Хайлендс.
Областта на неговото влияние беше изумителна. Какво ли знаеше той за Меридийн?
— Аз ти се доверявах, Ана. Всичките ли ми тайни си му разказала?
Тя се сви обидено.
— Скоро сама ще разбереш отговора.
Дали той щеше да се отдаде всецяло на Меридийн? Щеше ли да я обича повече от всичко друго, дори от Шотландия? Очевидният отговор на този въпрос я потискаше, а нямаше никакъв смисъл да обсъжда собствените си надежди с Ана.
— Ти се справи умело със задължението си, Ана. Сбогом и нека Бог пази твоята безценна тайландска линия.
Подобно на куче, ухапано от бълха, Ана отказа да я остави на мира.
— Ривъс работи много дълго, за да постигне разбирателство между клановете. Защо го мразиш толкова и пренебрегваш собствения си народ? Те не са ти сторили зло.
Ана Съдърленд вече не беше жалното момиче, готово да следва Меридийн по стъпките й. Тя се бе превърнала в самоуверена млада жена, решена да продължи борбата за една кауза, която не касаеше Меридийн. Меридийн не искаше да е част от народа, който трови децата си, а след това ги изоставя като стари дрехи.
— Знаеш много добре защо мразя Шотландия и си предала всяка моя дума на Ривъс Макдъф.
Ана я погледна с умоляващ поглед.
— Той има голямо и добро сърце.
— Значи ти също го обожаваш.
— Много жени го обожават — подразни я Ана.
— Значи той е типичен хайлендски женкар. Радвам се да узная, че има достатъчно сили да достави радост поне на двайсет от тях.
— Той иска само теб. Англичаните са те променили.
— Англичаните ме спасиха. Принцесата вече не съществува.
— Но ти ни принадлежиш!
Меридийн млъкна. Приятелката й никога нямаше да я разбере.
— Сбогом.
Очите на Ана се наляха със сълзи.
— Ти не заслужаваш да бъдеш принцеса на Инвърнес.
— Напълно съм съгласна с теб. Може би ти ще поемеш товара й?
— Товар ли? — Ана въздъхна и се обърна към вратата. — Ти си себична и жестока, Меридийн.
Меридийн се мислеше за неуязвима от словесни нападки, но прощалните думи на Ана я ужилиха болезнено. Ако животът й не се бе развил по този начин, Меридийн с удоволствие щеше да изпълни дълга си. Щеше да се омъжи за избраника, намерен й от баща й и щеше да управлява, подобно на майка си и другите преди нея. Политиката, а не собствените й желания и нужди, бе определила руслото на живота й.
Как хората можеха да държат една жена отговорна за делата на могъщия крал на Англия? Тя беше дете, когато кралят я бе накарал насила да се омъжи. Сега вече не можеше да избира. Сякаш във ваканция бе прекарала последните тринайсет години. Политиката на Шотландия беше една опасна паяжина от интриги, изплетена от самите й поданици. Легенди, като тази за принцесата, бяха само романтични приказки, напълно неподходящи за настоящото време. Мъжете властваха.
Тази мисъл доведе Меридийн до още едно съмнение. Дали сестра Маргарет бе запозната с плана на Ривъс относно отвличането й? Не, защото добрата монахиня беше по-скоро нещо като майка, отколкото
