съобщение! След четири минути корабът ни ще увеличи скоростта си. Получихме призив SOS и бързаме…
Някой затвори вратата. Миндъл докосна рамото на Пиркс.
— Хванете се за нещо. Ще ускорим над две.
Пиркс кимна. 2 g бяха за него нищо работа, но не смяташе, че е време да се хвали с издръжливостта си. Хвана се послушно за подлакътника на креслото, в което седеше възрастният телеграфист. Четеше през рамото му.
„Албатрос четири до Титан. Няма да издържа един час на борда точка аварийният затиснат от късащите се напречни ребра точка температура в командната зала 81 точка парата изпълва залата точка ще опитам да прережа бронята на носа и да изляза край“.
Миндъл измъкна изписания лист изпод ръката на телеграфиста и изтича до другата стая. Когато отваряше вратата, подът трепна съвсем леко и всички почувстваха, че телата им изведнъж стават много тежки.
Първият навигатор влезе, стъпваше с видимо усилие. Седна в креслото си. Някой му подаде микрофон на кабел. В ръката си държеше измачкана последната радиограма от „Албатрос“. Разтвори я и я гледа дълго време.
— „Титан Арестера“ до „Албатрос четири“ — каза най-после той. — Ще бъдем при вас след петдесет минути. Ще се приближим по курс осемдесет и четири запетая петнадесет точка осемдесет и едно запетая две точка напускайте кораба. Напускайте кораба. Непременно ще ви открием. Дръжте се. Край.
Мъжът с разкопчаната униформена риза, заменил по-младия телеграфист, внезапно скочи и погледна Първия, който се приближи до него. Телеграфистът смъкна от главата си слушалките, Първият ги сложи, а в същото време другият регулираше хриптящия напрегнато високоговорител. Изведнъж всички се вцепениха.
В залата имаше хора, които бяха летели с години, но никой от тях досега не беше чувал нещо подобно. Този, чийто глас идваше от високоговорителя, премесен с постоянен шум, сякаш го ограждаше огнена стена, крещеше:
— „Албатрос“… до всички… разтворът… командната зала… температурата… не е възможно… целият екипаж… прощавайте… проводниците…
Гласът млъкна и остана само шумът.
Високоговорителят изскриптя. Трудно беше да се стои прав, но всички стояха, прегърбени, опрени на металните стени.
— „Балистичен осем“ до „Луна Централна“ — обади се силен глас. — Движа се към „Албатрос четири“. Отворете ми път през сектор 67, движа се с пълна тяга, не мога да направя обходна маневра. Приемам.
Мълчанието продължи няколко секунди.
— „Луна Централна“ до всички в сектори 66, 67, 68, 46, 47, 48 и 96. Обявявам секторите за затворени. Всички кораби, които се движат с пълна тяга към „Албатрос четири“ трябва да спрат веднага, да поставят реакторите си на празен ход и да запалят отличителните светлини. Внимание, „Устрем“! Внимание, „Титан Арестера“! Внимание, „Балистичен осем“! Внимание, „Коболд седем нула две“! Говори „Луна Централна“. Освобождавам ви път до „Албатрос четири“. Цялото движение в секторите, до които достига водещият сигнал SOS, е преустановено. Започнете спиране на милипарсек от мястото на сигнала за бедствие. Внимание, угасете спирачните системи на оптична от „Албатрос“, защото екипажът му вече може да е напуснал борда. Успех. Успех. Край.
Сега се обади „Устрем“, по морза. Пиркс се заслуша в писъка на сигналите.
„“Устрем Арестера" до всички, отиващи да помогнат на „Албатрос четири“. Влязох в сектора на „Албатрос“ след 18 минути ще бъда при него точка реакторът ми е прегрял охлаждането е повредено точка след спасителната акция ще имам нужда от лекарска помощ точка започвам да спирам с пълна обратна тяга. Край."
— Този е луд — обади се някой и тогава всички, които стояха до този момент като статуи, затърсиха с очи този, който го каза. Чу се късо, гневно ръмжене.
— „Устрем“ ще стигне първи — отбеляза Миндъл и погледна командира.
— Самият той ще има нужда от помощ. След четиридесет минути…
Командирът млъкна. Високоговорителят хриптеше постоянно, изведнъж сред пукането се чу:
— „Устрем Арестера“ до всички, отиващи да помогнат на „Албатрос четири.“ Намирам се на оптична от „Албатрос“. „Албатрос“ дрейфува с приблизителна елипса Т 348. Кърмата е нажежена до тъмночервено. Няма сигнални светлини. „Албатрос“ не отговаря на повикванията. Спирам и започвам спасителна акция. Край.
От другата стая се обадиха зумери. Миндъл и още един човек излязоха. Всички мускули на Пиркс се бяха вдървили. Боже! Как искаше да е там! Миндал се върна.
— Какво има? — попита Първият.
— Пътниците питат кога ще могат да танцуват — отговори Миндъл. Пиркс дори не чу това. Гледаше високоговорителя.
— Скоро — отговори спокойно навигаторът. — Превключете ми на оптична. Наближаваме. След няколко минути трябва да ги видим. Господин Миндъл, дайте второ предупреждение, ще спираме на овърдрайв.
— Слушам — отвърна Миндъл и излезе.
Високоговорителят забуча и се чу глас:
— „Луна Централна“ до „Титан Арестера“ и „Коболд седем нула две“! Внимание! Внимание! Внимание! „Балистичен осем“ е забелязал в центъра на сектор 65 блясък с яркост минус четири. „Устрем“ и „Албатрос“ не отговарят на повикванията. Има вероятност реакторът на „Албатрос“ да избухне. Във връзка с безопасността на пътниците „Титан Арестера“ се призовава да спре и веднага да се обади. „Балистичен осем“ и „Коболд седем нула две“ действат по-нататък по своя преценка. Повтарям. „Титан Арестера“ се призовава…
Всички гледаха Първия.
— Господин Миндъл — каза той. — Ще можем ли да спрем на милипарсек?
Миндъл погледна циферблата на ръчния си часовник.
— Не, господин навигатор. Наближаваме оптична. Ще са ми необходими 6 g.
— Ще променим курса.
— И така ще имаме най-малко три — каза Миндъл.
— Няма как.
Първият стана, отиде до микрофона и се обади:
— „Титан Арестера“ до „Луна Централна“. Не мога да стопирам, движа се с много голяма скорост. Променям курса с обходна маневра на половин тяга и излизам с курс двеста и две от сектор 65 в сектор 66. Моля да ми освободите път. Приемам.
— Вие ще приемете потвърждението — обърна се той към човека, който седеше преди това до него. Миндъл викаше нещо по интеркома. Зумерите се обаждаха непрекъснато. Светлинки подскачаха по стенните табла. Изведнъж като че ли стана по-тъмно, но това беше само от кръвта, която се изтегляше от очите. Пиркс се разкрачи широко. Корабът завиваше и едновременно с това действаха спирачните системи. „Титан“ вибрираше леко, чуваше се протяжната висока песен на моторите.
— Сядайте! — извика Първият. — Не са ми нужни герои! Ускорението е трикратно!
Всички насядаха по пода, по-скоро паднаха върху него. Беше покрит с дебел слой пенопласт.
— Охо! Колко неща ще се изпотрошат! — измърмори мъжът, който седеше до Пиркс. Навигаторът го чу.
— Застрахователното дружество ще плати! — отговори той от креслото си.
Ускорението изглежда беше над три, Пиркс трудно можеше да вдигне ръка към лицето си. Всички пътници лежаха по всяка вероятност в своите каютите, но какво ли ставаше в кухните, в трапезариите, майчице! Представи си палмовата оранжерия. Ами нали нито едно дърво няма да издържи на това! А долу! Пълни вагони изпочупен порцелан! Хубава гледка трябва да е сега там!
Високоговорителят се обади.
— „Балистичен осем“ до всички. Намирам се на оптична от „Албатрос“. В облак е. Кърмата е нажежена. Спирам и изпращам навън екипи да търсят екипажа на „Албатрос“. „Устрем“ не отговаря на повикванията.
