Станислав Лем
Албатрос
Ако не се смятат ордьоврите, обядът се състоеше от шест ястия. Количките с вино се плъзгаха безшумно по стъклените пътечки. Над всяка маса отвисоко светеше лампа с насочена светлина. По време на супата от костенурка светлината беше лимонена. По време на рибата — почти бяла, със синкав оттенък. Пилетата бяха обгърнати в розово, смесено с копринена топла сивота. За щастие по време на кафето не стана тъмно, защото Пиркс вече си мислеше най-лошото. Обядът го измъчи. Обещаваше си, че отсега нататък ще се храни на долната палуба, в бара. Официалните обеди решително не бяха за него. През цялото време трябваше да мисли за лактите си. Освен това — тоалетите! Залата беше вдлъбната: периферията — по- горе, дъното спуснато на около един етаж по-ниско. Приличаше на гигантска кремаво-златна чиния, отрупани с най-разноцветните на света сандвичи. Зад гърба му шумяха официални полупрозрачни рокли. Веселието там вървеше с пълна сила. Свиреше музика. Сновяха келнери, истински келнери и всеки приличаше на диригент на филхармония. „Трансгалактик“ гарантира: никакви обслужващи автомати, интимност, дискретност, искрена човешка доброжелателност, целият екипаж — от хора. Същински майстори в своята област.
Пиркс пиеше кафето, пушеше и се мъчеше да намери някакво място в залата, където би могъл да отправи поглед. Спокойно място, само за почивка. Съседката му си я биваше. На деколтето й чернееше плосък грапав камък. Не някакъв хризопраз, нито халцедон. Не беше нищо земно, сигурно нещо от Марс. Трябва да струваше цяло състояние, приличаше на отломък от паве. Жените не трябва да имат толкова пари.
Не беше шокиран. Не се учудваше. Гледаше. В него бавно се надигаше желанието да се раздвижи. Палубата за разходка?
Стана, поклони се леко и излезе. Като минаваше между ъгловатите колони, покрити с огледално вещество, видя отражението си, копчето му се подаваше под възела на вратовръзката. Кой впрочем все още носи такива вратовръзки? Беше вече в коридора, когато поправи якичката си. Влезе в асансьора. Отиде най-горе, на обзорната палуба. Асансьорът се отвори безшумно. Там нямаше жива душа. Това го зарадва. Една трета от вдлъбнатия таван пред редиците шезлонги над палубата приличаше на гигантски черен прозорец, обърнат към звездите. Шезлонгите с купища одеала бяха празни. В един от последните имаше някой, завит до самото лице — чудноватият старец, който идваше на обяд един час след всички, хранеше се сам в празната зала и криеше лицето си със салфетката, когато почувстваше нечий поглед.
Пиркс легна. Невидимите отвори на климатизаторите гонеха в галерията на палубата неравномерни вятърни вълни, впечатлението беше сякаш вее направо от черните дълбини на небето. Конструкторите, които работеха за „Трансгалактик“, си разбираха от работата. Шезлонгът беше удобен, по-удобен като че ли от пилотското кресло, макар че неговите форми се обработваха математически. Пиркс усети хлад. Затова бяха одеалата. Загърна се с тях и сякаш потъна в пух.
Някой идваше. По стълбите, не с асансьора. Съседката от столовата. На колко ли години беше? Носеше някаква съвсем друга рокля. А може изобщо да беше съвсем друга жена? Легна през три шезлонга. Отвори книга. Вятърът шумеше с листите. Сега Пиркс гледаше право пред себе си. Южният кръст се виждаше много добре. Отрязано от рамката на прозореца, блестеше едно крайче на Малкия облак, по-светло петънце върху черния фон. Помисли си, че полетът ще продължи седем дена. За седем дена могат да станат много неща. Размърда се нарочно. Дебелата, сгъната на четири хартия зашумя във вътрешния му горен джоб. Беше му приятно, мястото на втори навигатор вече го чакаше, знаеше точно пътя: от Северна Земя със самолет до Евразия и по-нататък до Индия. Билетите представляваха цяла книжка, можеше да се чете, всяка бланка имаше различен цвят, двойна, с квитанции, талони, златни кантове, всичко, което „Трансгалактик“ даваше в ръцете на пътниците, направо преливаше от сребро и злато. Пътничката на третия шезлонг беше много хубава. Изглежда все пак е същата. Трябваше ли да каже нещо или е по-добре да мълчи? Защото като че ли се беше представил. Нещастие е да имаш толкова кратко име, преди да започне и вече е свършило. „Пиркс“ звучи съвсем като „хикс“. Най-лошото ставаше винаги при телефонни разговори. Да каже ли нещо? Какво?
Започна отново да се измъчва. На Марс си представяше пътуването съвсем иначе. Арматорите от Земята му платиха полета, имаха явно някакви делови връзки с „Трансгалактик“ и това не беше от тяхна страна никакъв изискан жест. А той, макар че беше прелетял вече почти три милиарда, никога досега не беше пътувал с нещо като „Титан“. Товарните кораби изглеждат съвсем иначе! Сто и осемдесет хиляди тона инертна маса, четири реактора главна тяга, скорост 65 в секунда, хиляда и двеста пътници в единични и двойни каюти с баня, апартаменти, гарантирана постоянна гравитация, освен по време на стартиране и кацане, най-пълен комфорт, максимална безаварийност, четиридесет и двама души екипаж и двеста и шестдесет обслужващ персонал. Керамит, стомана, злато, паладий, хром, никел, иридий, пластмаси, карарски мрамор, дъб, махагон, сребро, кристал. Два басейна. Четири кина. Осемнадесет станции за непосредствена връзка със Земята, само за пътниците. Концертна зала. Шест главни палуби, четири обзорни, автоматични асансьори, резервиране на места от борда за всички ракети от цялата Слънчева система за една година напред. Барове. Игрални зали. Търговски магазин. Занаятчийска уличка, точно копие на някое земно кътче в стара градска част, с кръчмичка, газови фенери, луна, глуха стена и котки, които се разхождат по нея. Палмова оранжерия. И дявол знае какво още. Пътуването би трябвало да продължи един месец, за да може да се види всичко това поне веднъж.
Пътничката продължаваше да чете книгата. Трябва ли жените да си боядисват косите в такъв цвят? При такава гледка на нормалния човек му става малко… Но на нея, на нея й отиваше точно този цвят. Пиркс си помисли, че ако държи в ръката си запалена цигара, необходимите думи ще се намерят веднага. Посегна към джоба си.
Когато вадеше табакерата, никога в живота си не беше имал табакера, тази му я беше дал Боман за спомен и я носеше заради приятелството, тя сякаш стана малко по-тежка. Съвсем малко. Но беше сигурен, че е така. Ускорението ли нарастваше?
Наостри слух. Аха.
Двигателите работеха по-силно. Обикновеният пътник изобщо нямаше да ги чуе, машинното отделение на „Титан“ беше отделено от пътническата част на корпуса с четворни изолационни прегради.
Той избра една бледа звездичка в самия ъгъл на прозрачната рамка и не я изпускаше от поглед. Ако само ускоряват, няма да мръдне от мястото си. Но ако трепне…
Трепна. Бавно, извънредно бавно се местеше встрани.
Завой по дългата ос, помисли си той.
„Титан“ летеше в „космически тунел“, където по курса му нямаше нищо, никакъв прах, никакви метеорити, нищо освен празно пространство. На хиляда и деветстотин километра пред тях летеше пилотът на „Титан“, чиято задача беше да следи за свободния път на гиганта. Защо? За всеки случай, макар че и така не беше зает. Ракетите се придържаха строго към разписанието на курсовете, по силата на споразумение, сключено с Обединеното астронавстко дружество, „Трансгалактик“ имаше гарантиран безпрепятствен полет по свой параболичен сектор. Никой не можеше да излезе на пътя му. Сега предупрежденията за метеорити идваха шест часа предварително. Откакто автоматичните сонди започнаха да патрулират с хиляди в секторите отвъд орбитата на Уран, за ракетите на практика престана да съществува каквато и да е опасност отвън. Поясът, орбита на милиарди метеорити между Земята и Марс, имаше собствена патрулна служба, а освен това пътищата на ракетите минаваха извън плоскостта на еклиптиката, по която той обикаля с грохот около Слънцето. Напредъкът, дори и от времето, когато Пиркс летеше на патрулен кораб, беше огромен.
Значи „Титан“ нямаше ни най-малка нужда да завива, не можеше да заобикаля никакви препятствия, защото те не съществуваха. Но въпреки това завиваше. Сега на Прикс дори не му трябваше да гледа звездното небе, чувстваше го с цялото си тяло. При желание можеше да изчисли кривата на траекторията, след като му беше известна скоростта на кораба, масата и бързината, с която се местят звездите.
Нещо е станало — помисли си той. — Но какво?
Нямаше никакво съобщение за пътниците. Крият ли нещо? Защо? Познаваше много слабо обичаите в луксозните пътнически кораби. Но знаеше какво може да се случи в машинното отделение, в командната зала… не бяха много неща. В случай на авария корабът щеше да запази предишната си скорост или да я намали. А „Титан“…
