живее дълго, при това много време отнема несъзнателното детство, годините на най-плодотворна зрелост съставят само малка част от целия живот, едва достигнал разцвета си, човек почва да старее, а за разлика от всички други създания той знае докъде води старостта. В условията на естествена еволюция животът се намира под постоянна заплаха и за да оцелееш, трябва винаги да си нащрек; затова еволюцията е развила във всичко живо органи на болките и страданията, които служат за сигнализация, подбуждаща към мерки за самосъхранение. Затова пък еволюцията е нямала никакви причини, никакви влияещи на организма сили, които биха могли да компенсират това положение „справедливо“, снабдявайки организма със съответното количество органи на удоволствието и насладата.
Никой няма да възрази, продължава Клопер, че мъките, предизвикани от глад, жажда, болести, задушаване са несравнимо по-силни и остри, отколкото удоволствието от нормалния акт на дишане, ядене или пиене. Единствено изключение от това всеобщо правило за асиметрия на мъките и насладите е сексът. Но това е разбираемо. Ако ние не се деляхме на два пола или ако гениталният ни апарат беше организиран например като при цветята, той би функционирал извън всякакви позитивни чувствени усещания, тъй като тогава поощрението към активност би било излишно. Фактът, че съществува сексуална наслада и че над нас са издигнати невидимите дворци на царството на любовта (Клопер, щом престане да се придържа към твърдо деловия стил, веднага става сантиментално-възторжен!), произтича единствено от съществуването на два пола. Представата, че Homo hermafroditicus, ако наистина съществуваше, би обичал себе си еротично, е грешна. Това, което наричаме комплекс на Нарцис и което си представяме като влечение, което хермафродитът изпитва към самия себе си, всъщност е вторична проекция, следствие от рикошет: такъв индивид мислено помества в собственото си тяло образа на идеалния партньор (нататък следват около седемдесет страници дълбокомислени разсъждения за възможните варианти за формиране на сексуалната природа на човека при наличието на един, два и дори повече пола, но ние ще пропуснем и това обширно отстъпление).
Какво отношение към всичко това има културата? — пита Клопер. Културата — това е оръдие за адаптация от нов тип, тъй като тя не толкова САМА възниква от случайности, колкото служи за това, че всичко, което в наши условия е всъщност СЛУЧАЙНО, да засияе с ореола на висша и безусловна необходимост. А това означава, че културата посредством създаваните религии въздейства с обичаите, законите, заветите и забраните си така, че да превърне НЕДОВОЛСТВОТО в ИДЕАЛ, минусите в плюсове, недостатъците в достойнства, убожеството в съвършенство. Вашите страдания са нетърпими? Да, но нали те ви облагородяват и дори спасяват. Животът е кратък? Да, но пък задгробният живот е вечен. Детството е жалко и безсмислено? Да, но пък е невинно, ангелоподобно и почти свято. Старостта е отвратителна? Да, но пък тя е подготовка за вечността, а освен това старите хора трябва да се почитат заради това, че са стари. Човекът е чудовище? Да, но той не е виновен за това, виновни са греховете на предците или пък дяволът, който се меси в божиите дела. Човек не знае към какво се стреми, търси смисъла на живота, нещастен е? Да, но това е обратната страна на свободата, нали свободата е най-висшето благо и не е беда, ако се наложи да плащаме скъпо за нея, тъй като човек, лишен от свобода, би бил още по-нещастен! Животните, забелязва Клопер, не отличават мършата от екскрементите, за тях и едното, и другото са само отпадъци от жизнените процеси. За последователния материалист съпоставянето на труповете с екскрементите би трябвало да е също толкова естествено. Но от последните ние се избавяме по възможност незабелязано, а от първите — помпозно, тържествено, украсявайки останките с множество скъпи и сложни опаковки. Това изисква от нас културата като система от условности, които ни помагат да се примирим с неприемливите за нас явления. Тържествените погребални ритуали са само начин да заглушим в себе си естествения протест срещу позорния факт, че човек е смъртен. Защото НАИСТИНА е позорно, че разумът, който цял живот се е запълвал с все по-обширни познания, в края на краищата ще изчезне в локва гнилоч.
Излиза, че културата е оправдателка на всички възражения, възмущения, претенции, които човек би могъл да предяви към естествения еволюционен процес, към всички свойства на нашето тяло, възникнали случайно и по случайност съдбоносни, които, без наше съгласие, са ни се паднали в наследство от многовековния процес на приспособяване към ежедневните нужди. И с това дрипаво наследство, с тази панаирджийска сбирщина от недъзи и наследствени болести, набутани по клетките, скрепени с кости, превързани със сухожилия и мускули, културата, натруфена с живописната тога на професионален служебен адвокат, се опитва да ни примири с помощта на безброй увъртания, прибягвайки към вътрешно противоречиви аргументи, призовавайки ту към чувствата, ту към разума, тъй като за нея всички пътища за убеждаване са добри, стига да достигат целта си: да преправят знака за изваждане в знак за събиране, нашата нищета, нашите недъзи, нашата убогост — в добродетел, съвършенство и явна необходимост.
С такива монументални акорди на стила, по мярка възвишени и строги, завършва първата част на трактата на доцент Клопер, накратко изложена тук от нас. Втората част обяснява колко важно е разбирането за истинското предназначение на културата, за да може човек по достойнство да приеме предвестителите на бъдещето, което той сам си е приготвил, създавайки научно-техническа цивилизация.
Културата е грешка! — провъзгласява Клопер, и лаконизмът на това твърдение извиква в паметта ни Шопенхауеровото „Die Welt ist Wille!“4. Културата е грешка, но не в смисъл, че уж е възникнала случайно, не, възникването й е било неизбежно, понеже, както следва от първата част, тя помага на адаптацията. Но културата въздейства чисто УМОЗРИТЕЛНО: тя не превръща човека със силата на религиозните догми и завети в НАИСТИНА безсмъртно същество, тя не създава за случайния човек, homini accidentali, РЕАЛЕН бог-творец, тя ПО СЪЩЕСТВО не отменя нито атом от страданията, горестите и мъките (Клопер и тук е верен на Шопенхауер!) — всичко това тя прави само в сферата на духа, на тълкуванията, интерпретациите, тя изпълва със смисъл онова, което по вътрешната си същина няма ни най-малък смисъл, тя отделя греха от добродетелта, благодеянието от подлостта, позора от величието.
Но ето техническата цивилизация, отначало с бавни стъпки, малко по малко придвижвайки се напред с примитивните си таратайки, пропълзя под културата — и зданието затрепери, напукаха се стените на кристалната кула, тъй като техническата цивилизация обещава да ПОПРАВИ човека и действително да ОПТИМИЗИРА тялото му, а също така и мозъка, душата му; тази внезапно нахлула исполинска сила (на информацията, трупала се с векове и взривила се в двадесети век) провъзгласява възможността за дълъг живот, граничещ с безсмъртието, възможност да съзряваме бързо и въобще да не стареем, възможност за безброй физически наслаждения и пълно унищожение на мъките и страданията, както „естествените“ (старчески), така и „случайните“ (свързани с болести), тя провъзгласява възможността за СВОБОДА навсякъде, където досега слепият случай беше увенчан с неизбежността (например свобода за подбиране на черти от характера на човека, за усилване на талантите, способностите, ума, за придаване на човешкото тяло, на лицето, на мисленето произволни форми, функции, при желание дори вечни, и тъй нататък).
Какво би трябвало да направим пред лицето на тези обещания, подкрепени с това, което вече е направено? Да се впуснем в победен танц, а културата, този бастун за недъгави, патерица за сакати, кресло за паралитици, този товар на годините, отегчаващ позора на тялото ни, убожеството на нашето изнурително съществуване, тази отслужила времето си слугиня трябва да признаем всичко на всичко за анахронизъм. Защото нуждаят ли се от протези хората, на които могат да пораснат нови крайници? Трябва ли слепецът трескаво да притиска към гърдите си белия бастун, ако му върнем зрението? Трябва ли да иска връщане на слепотата онзи, на когото са махнали пелената от очите? Не е ли по-добре веднага да занесем всички тези ненужни вехтории в музея на миналото, за да се отправим с твърда крачка към очакващите ни трудни, но прекрасни задачи и цели? Докато природата на телата ни: техният бавен растеж, бързото им износване — е била непробиваема стена, непристъпна крепост, граница на съществуването, дотогава културата е помагала на безбройните поколения да се приспособят към това неизбежно положение. Тя примиряваше с това, нещо повече, тя както доказва авторът, превръщаше недостатъците в предимства, несъвършенствата — в достойнства, също както ако някой, обречен да кара раздрънкана, отвратителна, жалка кола постепенно би обикнал нейната жалкост, би започнал да търси в нелепостта й въплъщение на вечния идеал, в непрестанните повреди — закони на природата и мирозданието, в давещия се мотор и скърцащите предавки — деяния на самия господ бог. Докато наоколо няма никаква друга кола, това е напълно правилна, напълно подходяща, единствено вярна и дори разумна политика. Несъмнено! Но сега, когато на хоризонта се появява нова блестяща лимузина? Да се хващаме за потрошените спици, да изпадаме в отчаяние само от едната мисъл, че ще се наложи да се разделим с този урод, да молим за помощ при вида на безупречната
