Станислав Лем
Културата като грешка
Съчинението на приват-доцента Клопер „Културата като грешка“ несъмнено заслужава внимание като оригинална антропологична хипотеза. Но преди да премина към същността на нещата, не мога да се удържа от няколко думи относно формата на изложението. Такава книга може да напише само немец! Страстта към класификация, към онзи безупречен порядък, породил безброй справочници, е превърнала немската душа в канцеларска ведомост. Учудвайки се на необикновения ред, с който блести съдържанието на тази книга, човек не може да не си помисли, че ако самият господ бог беше немец, то светът ни можеше и да не бъде по-благоустроен, но пък със сигурност щеше да олицетворява висшата идея за ред и дисциплина. Безукорната форма на изложението просто потиска, защото не дава нито един повод за поне донякъде сериозна забележка. Тук не е мястото да се впускам в пространни разсъждения дали чисто формалното увлечение от военните порядки, симетрията, равнението надясно не се е отразило върху избора на някои теми, типични за немската философия, и особено на нейната онтология. Хегел е обичал космоса като Прусия, тъй като в Прусия е царял ред! Дори такъв естетически разпален мислител като Шопенхауер в съчинението си „Uber die vierfache Wurzel des Satzes vom zureichendem Grunde“1 демонстрира висока школовка по отношение на стила. А Фихте? Аз обаче съм принуден да се лиша от удоволствието да се отклонявам от темата, което за мен не е лесно, тъй като не съм немец. И така, по същество!
Клопер е снабдил двутомния си труд с предисловие, увод и встъпление. (Идеалът за форма — триада!) Пристъпвайки към същността на въпроса, той отначало обсъжда онази представа за културата като грешка, която счита за невярна. Съгласно тази, невярната, както твърди авторът, теория, характерна за британската школа, представена главно от Уисъл и Седботъм, всяка форма на поведение на всеки организъм, която не му помага и не му пречи да оцелява, е грешка. Нали за еволюцията единствен критерий за разумност на поведението е способността за оцеляване. Животните, които се държат така, че оцеляват по-успешно от другите, постъпват, съгласно този критерий, по-разумно от онези, които измират. Беззъбите тревопасни от еволюционна гледна точка са безсмислени, тъй като едва родени, трябва да умрат от глад. Аналогично тревопасните, които имат зъби, но дъвчат с тях не трева, а камъни, също са еволюционно безсмислени, защото и на тях е съдено да изчезнат. По-нататък Клопер цитира известния пример на Уисъл: да допуснем, казва английският автор, че в някое стадо павиани някой стар павиан, водач на стадото, е започнал да яде птиците като правило от лявата страна.
Например — палецът на дясната му ръка е бил осакатен и поднасяйки птицата към зъбите си, той се е стараел да държи плячката с лявата страна нагоре. Младите павиани, попивайки навиците на водача, чието поведение за тях е образец, почват да му подражават и скоро, тоест след едно поколение, всички павиани от стадото започват да ядат уловените птици от лявата страна. От гледна точка на адаптацията това поведение е безсмислено, тъй като павианите с еднаква полза за себе си могат да подхващат плячката от всяка страна, но независимо от това в групата се зафиксира именно такъв стереотип на поведение. Какво представлява той? Той представлява зародиш на култура (протокултура) като поведение, безсмислено за адаптацията. Както е известно, тази концепция на Уисъл е развита вече не от антрополог, а от философа от английската школа за логически анализ Дж. Седботъм, чиито възгледи, преди да ги оспори, авторът излага в следващите раздели („Das Fehlerhafte der Kulturfehlertheorie von Joshua Sadbottham“)2.
В своето програмно съчинение Седботъм заявява, че човешките общности създават културата в резултат на грешки, неуспешни опити, пропуски, заблуди и недоразумения. Хората, възнамерявайки да направят едно, всъщност вършат съвсем друго; стремейки се да разберат подробно механизмите на явленията, те ги тълкуват невярно; в търсене на истината стигат до лъжа — и така възникват обичаите, нравите, светините, вярата, тайната, маните3, така възникват завети и забрани, тотеми и табута. Измислят хората невярна класификация на окръжаващия свят — появява се тотемизъм, създават неверни обобщения — и възниква отначало понятието за мани, а по-късно — и за абсолюта. Изпълнят се хората с неверни представи за строежа на собственото си тяло — и възниква понятието за грях и добродетел; ако гениталиите приличаха на пеперуди, а оплодяването — на пеене (при това носители на наследствената информация биха били определени въздушни колебания), то тези понятия биха били съвсем други! Хората вдъхват живот на абстракцията — и се появява представата за бога, занимават се с плагиат — и възниква еклектична смесица от митове, каквато по същество е всяка религия. С едно изречение: постъпвайки бог знае как, неправилно, НЕСЪВЪРШЕНО от гледна точка на приспособимостта, невярно оценявайки поведението на другите хора, собственото тяло, природните сили, считайки за предопределено онова, което е станало случайно, а онова, което е предопределено — обратно, за чиста случайност, тоест измисляйки все повече несъществуващи явления, хората се ограждат с култура, преиначават по нейните понятия картината на света, а после, като минат хилядолетия, се и учудват, че не им е удобно в този затвор. Всичко това започва невинно и на пръв поглед дори несериозно, както при онези павиани, които нахапват птиците винаги от лявата страна. Но когато върху тези дреболии възникне система от понятия и ценности, когато грешките, нелепостите и недоразуменията се натрупат достатъчно много, за да образуват, казано на езика на математиката, ЗАТВОРЕНА система, човек вече сам става пленник на онова, което, макар по същество да е случаен куп от всякакви глупости, му изглежда като висша необходимост.
Като ерудиран човек, Седботъм подкрепя твърденията си с множество примери, взети от етнологията; помним, че неговите съпоставки навремето вдигнаха много шум (особено таблиците „случайност и необходимост“, където той съпостави всички грешни тълкувания, които културата дава на редица явления; наистина, много култури твърдят, че човек е смъртен по силата на някаква случайност; човек, както се твърди, отначало е бил безсмъртен, но после се е лишил от безсмъртието или заради грехове, или заради намесата на нечия зла воля; и обратно, случайното — формираният в хода на еволюцията облик на човека — всички култури са издигнали в ранг на обусловена необходимост, вследствие на което основните религии до ден днешен твърдят, че по строежа на тялото си човек не е случаен, тъй като е създаден по образ и подобие божие).
Критиката, на която доцент Клопер подлага хипотезата на английския си колега, не е нито нова, нито оригинална. Бидейки немец, Клопер разделя тази критика на две части: иманентна и позитивна. В иманентната той само отрича положенията на Седботъм; тази част ние ще пропуснем като слабо съществена, тъй като в нея се повтарят вече известни от специалната литература критични забележки. Във втората, позитивна част на критиката Вилхелм Клопер накрая преминава към изложение на собствената контрахипотеза за „културата като грешка“.
По наше мнение той започва изложението си твърде удачно и ефектно, с един нагледен пример. Различните птици свиват гнездата си от различни материали. Нещо повече, една и съща порода птици в различни местности не строи гнездата си от еднакъв материал, тъй като напълно зависи от това какво ще намери наблизо. Какъв именно строителен материал — сламки, парчета кора, листа, черупки, камъчета — ще намери по-лесно птицата, зависи от случая. Затова в едни гнезда ще има повече черупки, а в други — камъчета, едни ще бъдат построени главно от парчета кора, докато други — от пера и мъх. Но макар строителният материал несъмнено да се отразява на формата на гнездото, все пак ние не можем да твърдим, че гнездото е резултат на чиста случайност. Също както гнездото е оръдие за адаптация, макар че се строи от случайно намерени парчета от каквото и да е, така и културата е също оръдие за адаптация. Обаче — и в това се заключава новата мисъл на автора — тази адаптация се различава принципно от онази, която е присъща на растителния и животински свят.
„Was ist der Fall?“ („Какво е истинското положение?“) — пита Клопер. Положението е такова: в човека, като телесно същество, няма нищо задължително. Съгласно съвременната биологична наука човек БИ МОГЪЛ да се окаже не такъв, какъвто е в действителност, той би могъл да живее средно не шейсет, а шестстотин години, да има другояче оформено тяло и крайници, да има друг апарат за продължаване на рода, друг тип храносмилателна система; би могъл например да е строг вегетарианец, да снася яйца, би могъл да е двойнодишащ, да е способен за размножаване само веднъж годишно, в периода на разгонване, и тъй нататък. Наистина, човек има едно свойство, което е толкова задължително, че без него той не би бил човек. А именно: човек притежава мозък, способен да създаде реч и мислене, а разглеждайки своето тяло и съдбата, която очаква това тяло, човек напуска сферата на тези размисли крайно неудовлетворен. Той не
