Стартирах в два часа, веднага след като се наобядвах. Не взех никакви книги, защото имам новия мозък. Чак до Луната слушах вицовете, които разказваше. Голям смях падна. След това вечеря и сън.
29.VIII.
Изглежда настинах в сянката на Луната, защото постоянно кихам. Взех аспирин. По курса — три товарни ракети от Плутон. Машинистът телеграфира да му освободя пътя. Попитах го какво кара и си мислех, че е Бог знае що, а то най-обикновени сирендаси. Веднага ги последва експресът от Марс, ужасно претъпкан. Видях през прозорците как всички лежат един върху друг като сардели. Махахме си с кърпички, докато не се изгубихме от погледите си. До вечерта слушах вицове. Хубаво, само че продължавам да кихам.
30.VIII.
Увеличих скоростта. Мозъкът действа безотказно. Диафрагмата започна да ме наболява, затова го изключих за два часа и включих електрическата възглавница. Подейства ми добре. След два часа хванах радиосигнала, който Попов е изпратил от Земята през 1896 година. Доста съм се отдалечил вече от нея.
31.VIII.
Слънцето едва се вижда. Преди обяд — разходка около ракетата, за да не се заседя на едно място. До вечерта — вицове. Повечето брадати. Изглежда началникът на работилницата е дал на мозъка да чете стари хумористични списания, а отгоре е нахвърлил няколко шепи нови вицове. Забравих картофите, които бях сложил в атомния реактор, и изгоряха до един.
32.VIII.
Скоростта кара времето да тече по-бавно — трябва да е септември, а тук е все август и август. През прозореца нещо започна да мига. Помислих си, че вече съм стигнал Млечния път, но само се лющеше лакът. Калпава работа! По пътя си имам обслужваща станция. Мисля си дали си струва да спирам.
33.VIII.
Все още е август. След обяд долетях до станцията. Намира се на малка, съвсем пуста планета. Сградата е като мъртва, наоколо ни жива душа. Взех една кофичка и отидох да огледам няма ли някакъв лак. Обикалях така, докато не чух пъшкане. Гледам, а зад сградата на станцията стоят няколко парни машини и разговарят. Приближих се.
Едната каза:
— Ами то е ясно, че облаците са форма на задгробен живот на парните машини. Така че основният въпрос гласи: кое е първично — парните машини или водната пара? Аз твърдя, че е парата!
— Мълчи, идеалистко проклета! — изсвистя втората.
Направих опит да ги попитам за лак, но те така съскаха и свиреха, че не чувах собствения си глас. Написах това в книгата за оплаквания и полетях по-нататък.
34.VIII.
Никога ли няма да свърши този август? Преди обяд чистих ракетата. Страшна скука. Веднага след това — вътре, при мозъка. Вместо смях ме налегнаха такива прозявки, че ме хвана страх за челюстите. Откъм десния борд — малка планета. Като минавах край нея, забелязах някакви бели точки. Видях през бинокъла, че са табелки с надпис: „Не се навеждай навън“. С мозъка нещо не е наред, прескача смешните места във вицовете.
1.Х.
Трябваше да спра на Строглона, защото ми свърши горивото. Като натиснах спирачките, прескочих по инерция целия септември.
На летището имаше голямо движение. Оставих ракетата в космическото пространство, за да не плащам входна такса, взех само туби за гориво. Преди това изчислих с помощта на мозъка координатите на движението по елипса. След час се върнах с пълните туби, а от ракетата нямаше и следа. Започнах, разбира се, да я търся. Мислех си, че ще предам Богу дух, но все пак изминах около четири хиляди километра пеш. Мозъкът, естествено, беше сгрешил. Като се върна, ще трябва да си поговоря с началника на работилницата.
2.Х.
Скоростта е толкова голяма, че звездите се превръщат в огнени лентички, сякаш някой движи в тъмна стая милион запалени цигари. Мозъкът заеква. Най-лошото е, че прекъсвачът се счупи и не мога да го изключа. Бърбори непрекъснато.
3.Х.
Мозъкът изглежда започва да се изтощава, защото срича. Свиквам постепенно с това. Доколкото е възможно, седя отвън, само краката си пъхам в ракетата, защото е доста студено.
7.Х.
В единадесет и половина стигнах до входната станция на Ентеропия. От спирането ракетата загря силно. Вързах я за горната палуба на изкуствения спътник (станцията е там) и влязох вътре, за да уредя формалностите. В спиралния коридор движението беше невъобразимо, гости от най-далечни краища на Галактиката ходеха, вибрираха и подскачаха от гише на гише. Застанах на опашката зад един небесносин алголанец, който с любезен жест ме предупреди да не се доближавам прекалено много до задния му електрически орган. Зад мене веднага се нареди млад сатурнианец с бежов шлаулон. С три от смукалата си държеше куфари, а с четвъртото си бършеше потта. Наистина беше много горещо. Когато дойде моят ред, чиновникът, прозрачен като кристал ардрит, ме погледна изпитателно, позеленя (ардритите изразяват своите чувства, като променят цвета си, зеленият означава усмивка) и попита:
— Гръбначен ли сте?
— Да.
— Двудишащ?
— Не. Само въздух…
— Благодаря, чудесно. Всичко ли ядете?
— Да.
— От коя планета сте, ако мога да попитам?
— От Земята.
— Моля в такъв случай на другото гише.
Отидох там и като погледнах вътре, разбрах, че пред мене стои същият чиновник, по-точно неговата следваща част. Прелистваше дебела книга.
— А! Ето я — каза той, — Земя… хм, много добре. Като турист ли идвате или като търговец?
— Като турист.
— Тогава, ако обичате…
