Дейвис се върна без следа от Коул Бърджис.
— Господин Харди.
— Къде е проклетият ми клиент?
Лейтенантът остана невъзмутим.
— Клиентът ви е добре. Имахме компютърен проблем и го бяхме изгубили от поглед за минута. Това е всичко.
— Къде е? Искам да го видя.
Усмивката не се промени.
— Може да го видите, но той не е тук. В болницата е. Не ви гарантирам, че в момента е в съзнание, но имате дяволската възможност да отидете и да разберете сам. Ако искате, мога да се обадя и да предупредя да ви очакват.
4
Франи Харди опъна дългата си червена коса на конска опашка и тя се спусна до средата на гърба й. Беше боса, със стари дънки и няколко номера по-голям зелен пуловер. Стоеше на входната врата и махаше за довиждане на децата си, докато те тичаха към училищния автобус. Харди се приближи зад нея, постави ръка на рамото й и извика:
— Приятен ден, деца. Ще се видим довечера.
Те заедно се обърнаха, преминаха през дневната и се върнаха в кухнята, където Харди седна пред кафето си. Франи мълчаливо отнесе няколко чинии в мивката и забърса една-две с гъбата. Най-накрая преодоля психическото напрежение, върна се при масата и седна до съпруга си. Усмихна се тревожно, протегна ръка и я постави върху ръката на Дизмъс.
— Ехо!
С инстинктивна въздишка напрежението на Харди също отмина.
— Да.
Съпругата му кимна.
— Знам. Тя се старае.
— Да.
— Не е каприз за привличане на вниманието. Тя наистина се тревожи.
Той кимна — дори и за миг не се бе съмнявал в това. Тази сутрин дъщеря му отново се боеше да тръгне за училище и двамата родители се бяха съюзили в опита си да успокоят безбройните й страхове. Беше близо час, след като синът им Винсънт бе взел препечената си кифла и бе изчезнал в стаята си, за да не му се налага да участва в семейната мисия.
Страховете на Бек.
Постоянният поток от новини и информация, дори и училищното всекидневие, я караха да е болезнено съпричастна към всеки кошмар, който се случва някъде по света — самолетна катастрофа в Калкута, криза със заложници на Балканите, глад и геноцид в Руанда, палежи на църкви на Юг. Всички проблеми на света намираха свой дом в малката й изтормозена главица.
Това беше сцената на нейното всекидневие, тревогите на съществуването й.
На Харди му беше трудно да повярва, че човешката природа се бе променила в такава степен за едно поколение. Със сигурност винаги бе имало престъпници и извратени типове, грозота и злоба; просто бе липсвало усещането, че са навсякъде. Вероятно животът на децата му не беше много по-заплашен, отколкото когато той бе момче. Но сега изглеждаше сякаш всеки детайл на всяко престъпление навлизаше в обществото от първата страница на вестника, от телевизията, по Интернет — расисткото убийство в Детройт ставаше
Бек сякаш усещаше, че ако само за момент свали гарда си, ще
Правителството предупреждава: Всеки, който диша, умира! „Внимавайте!“
Тя се опитваше да подреди страховете си, да ги накара да идват един по един. Поне три пъти на седмица през последната година. Преди лягане. Сутрин в училище. Винаги, когато нещо я впечатли. Това тормозеше родителите й.
— Тя се тревожи — повтори Франи.
— Аз също — отвърна Харди. — Но аз съм възрастен и това ми е работата. Бек е здраво дете, родителите й се обичат и имат достатъчно пари. Би трябвало поне една-две секунди седмично да мисли за това. За добрите неща в света. Чувал съм, че са останали няколко — залезите, храната, случайните безвкусни шеги.
— Тя се опитва, Дизмъс. Полага всички усилия.
— Знам. — Харди отпи от студеното си кафе и издиша дълбоко. — Наистина зная. Просто това разбива сърцето ми.
Изразът увисна в стаята. След една дълга минута Франи стисна ръката му.
— И какво още? — попита тя.
Харди замълча, после изимитира невинност.
— За какво питаш?
— Добър опит — усмихна се тя. — Но не минава. Има нещо друго — освен Бек, — което те тревожи, откакто се прибра снощи.
Харди погледна към жена си. Тя отмахна един досаден кичур червена коса от красивото си чело и го погледна със съчувствие.
— Добре се справяш — отвърна той.
Тя сви рамене.
— Това е част от играта. И какво е?
Той въздъхна за последен път и се предаде:
— Ейб.
— Това съвсем не ми звучи в негов стил — замисли се Франи, след като чу цялата история. — Мислиш ли, че е имал връзка с Илейн?
Въпросът беше неочакван и Харди внимателно го обмисли, след това тръсна отрицателно глава.
— Тя беше сгодена. Освен това, не бих определил Ейб като голям любовчия.
— Той имаше любовна връзка с Фло почти двайсет години.
— Това не беше любовна връзка, Франи. Те бяха женени.
Тя му направи една чаровна муцунка.
— И мислиш, че двете неща взаимно се изключват?
Харди взе ръката й, целуна я и поклати глава.
— Имам предвид, че не си го представям в любовни похождения. Не би се справил с…
Франи се усмихна дяволито.
— Ейб? Нима говорим за неотразимия и словоохотлив лейтенант Глицки? Искаш ли мнението ми?
— Разбира се.
— Мисля, че ако е бил привлечен от някоя жена и е срещнал определени препятствия — като годеж, — едва ли би се спрял пред нещо.
Харди изправи гръб.
— И мислиш, че дори би го споменал пред дамата, за която става дума?
— Не. Не и на нея. Не и преди да му даде някакъв знак, че това я интересува. Защо мислиш, че Ейб не е имал любовна среща през последните три години?
