Джоди и не знаеше доколко ще му стигне търпението. Така че се обърна директно към Коул: — Поставиха те на метадон, нали?
— Да, биха ми една доза. Майката отново се намеси:
— Това е, за да облекчат болките от наркотичния глад. Идеята е да намаляват дозата, така че тялото постепенно да…
— Мамо!
Тя спря и присви уста в болезнено изражение.
— Съжалявам. Просто исках господин Харди да разбере… — Гласът й постепенно заглъхна.
— Той вероятно има представа. — Към Харди. — Нали така?
— Донякъде. — Адвокатът тушира раздразнението си и се усмихна окуражително към възрастната жена: — Госпожо Бърджис. — Пауза. — Джоди. Ако нямате нищо против, бих искал да прекарам няколко минути насаме с Коул. Това отново я нарани, но нямаше как да откаже. Загриженият й поглед се спря на сина й, след това се върна към Харди.
— Естествено, да, разбирам.
Но не помръдна, докато не бе подканена.
— Просто почукайте на вратата и пазачът ще дойде и ще ви пусне навън. Няма да се бавим много.
— Тя е добра, наистина — каза Коул, когато вратата се затвори зад майка му. — Опитва се да помогне.
Но сега, внезапно, след излизането на обърканата майка, Харди рязко изостави тона на неангажиращ разговор. Може да бе искал да покаже съпричастност към чувствата й, но нямаше подобно намерение спрямо сина й. Като се приближи към долната част на леглото, той постави ръка на рамката, погледна към лицето на Коул и заговори с хладно спокойствие:
— Кажи ми какво се случи онази нощ.
Промяната в тона постигна целта си. Младежът рязко вдиша, започна да мести поглед наляво-надясно и най-накрая го спря върху чаршафа пред себе си.
— Лоша работа.
Харди му даде няколко секунди, след това протегна ръка и удари върху леглото до краката на Коул.
Младежът погледна стреснато нагоре. Изражението на Харди го накара да поеме още една голяма глътка въздух, която издиша бавно с издути бузи.
— Имам предвид, че бях зле. Човече, беше адски студено. Спомням си го. Не бях се друсал цял ден.
— И защо?
— Трябваше да намеря някакви пари. Мислех, че мога да отида при мама и да изкрънкам малко, но… — той отново въздъхна, — тогава започнаха болките, така че не ми се искаше да измина целия път до дома й.
— Къде е това?
— Дяволски далече, отвъд Сънсет. Намирам си дрога на Шестнайсета и Мишън. Прекалено далече е.
— Вместо това реши да обереш някого?
— Не! Не беше така. — Харди не реагира по никакъв начин, затова младежът се почувства принуден да дообясни: — Виж, последната ми доза трябва да е била с доста примеси, разбираш ли? Вече се тресях, болеше ме — нали знаеш как е. Беше около полунощ. Бях взел две таблетки, но явно не вършеха работа. Трябваше да направя нещо.
Харди изчакваше.
— Така че извадих късмет. Един от скитниците бе катастрофирал с микробуса си…
— Неговият микробус?
— Микробус за разкарване на стоки. Не си спомням точно къде беше, май някъде южно от Мишън. Както и да е. Шофьорът си бе заминал, а имаше почти пълна бутилка с бърбън, която просто си седеше там. И аз я взех. Имах нужда от
— Той ти е позволил да я вземеш?
— Не, той вече беше заминал. Просто я прибрах.
— И не си го ударил, за да я вземеш?
— Е, хайде! — Коул изглеждаше наистина обиден от въпроса. — Нищо подобно.
— Ами пистолетът? С него ли го заплаши?
— Нямах никакъв пистолет. — Веждите му се свиха за момент. — Още нямах.
— А от него ли го взе?
— Не. — После. — Не мисля така.
— Не мислиш така — повтори Харди. Но нямаше никакъв избор, освен засега да приеме думите му. — И какво се случи по-нататък?
— Предполагам, че съм изпил по-голямата част. От бутилката.
— Къде беше тогава?
Свиване на рамене.
— Някъде наоколо. Не зная. Изпитвах болка. Имам предвид
— За твое сведение, Коул, това няма да разбие сърцето ми. Как стигна до Мейдън Лейн?
Но липсата на съчувствие имаше своята цена.
— Не зная, човече. Може би съм прелетял, а? Или пък съм хванал лифт.
Харди се изправи.
— Мислиш, че това е забавно, нали? Гледаш към оста тъка от живота си през решетките и ми се правиш на остроумен, така ли?
— Хей. — Коул се опита да хване ръцете си в жест, който изразява невинност. Белезниците на лявата му китка го накараха да се наведе. — Просто се опитвам да кажа, че не си спомням как съм стигнал до центъра. Пиех си пиенето. Започваше да ме хваща. Мотаех се наоколо и се опитвах да се стопля. Може и да съм блъснал някого, не зная. Може да съм си вкарал малко.
— Малко?
— Малко дрога. Хероин, нали знаеш.
— И с какво си го платил?
Коул нещастно заклати глава.
— Не зная. Така или иначе, не се е случило.
— А какво се случи? Видя ли Илейн да излиза от някоя сграда? Или просто да върви сама? Какво?
— Илейн ли?
Спокойствието на Харди се изпари.
— Илейн Уейджър — просъска той, но когато се усети, взе контрол над гласа си. — Жената, за която си признал, че си застрелял. Илейн Уейджър.
— И какво за нея?
— Попитах те кога я забеляза?
— Знаеш ли, не мога да си спомня. Казах това на ченгетата.
— Защо не кажеш и на мен? Кое е първото нещо, което
— Пистолета. В ръката ми. — Коул срещна погледа му.
— Тоест, там, където беше.
— Къде?
— Ами, имам предвид, че беше на улицата и го взех. Всеки би ти дал пари за пистолет, нали?
— Значи си спомняш, че си взел пистолета? И после какво?
Той затвори очи и тръсна глава.
— Вече разказах всичко това. После предполагам, че се наведох над нея.
— Предполагаш? Какво имаш предвид? Видя ли я да върви? Мина ли зад нея? Или пък тя вече беше на земята?
Лицето на Коул се сбърчи от усилието да си спомни.
