Глицки не можеше да й отговори, въпреки че Трея сякаш използваше факта като оръжие срещу него. Изкушаваше се да продължи нататък.
— Във всеки случай, това е още една причина да искам да разбера върху какво е работела. Влагам и някаква доза личен интерес.
Но ако си беше помислил, че подобно признание ще има някакво въздействие върху Трея, жестоко грешеше.
— Така че сте наблюдавали кариерата й, след като напусна Палатата?
Глицки отговори предпазливо:
— Да, горе-долу.
— Нещо като пасивно наблюдение.
Глицки смело вдигна рамене.
— Предполагам, вие бихте казали, че съм й се възхищавал от разстояние. — Чудеше се как нещата толкова се объркаха в това интервю. — Съжалявам, ако съм ви наранил.
— Ни най-малко — отрече тя. — Просто си вършите работата. Но Илейн означава много за мен. Зная кои са приятелите й и ми е обидно да чуя, че претендирате да сте й бил близък, само за да ви разкажа нещо повече.
— Не това се опитвах да направя.
— Така ли? — запита тя със зле прикрито недоверие. — Тогава съжалявам, че съм разбрала погрешно. Може би малко прекалих. — Възвърнала деловия си вид, Трея прекрати всякакви по-нататъшни разговори, като се изправи, показвайки — въпреки че не й беше в стила да действа така, — че интервюто е приключило. — Сигурна съм, че фирмата няма да има нищо против, ако поискате достъп до папките й или до списъка й с клиенти. Може да откриете нещо от това, което търсите.
Глицки рядко се чувстваше непохватен или изгубил почва под краката си, но сега го споходиха и двете усещания, при това с неочаквана сила. Може би донякъде се чувстваше глупак, защото я намираше невероятно привлекателна, и то в такъв неподходящ момент. Каквато и да беше причината, сега стоеше толкова близо до нея, без да желае да рискува да се поддаде повече на нейния чар.
С този разговор не бе успял да стигне доникъде, пък и не се бе надявал да получи някакви реални свидетелски показания точно тук. Но това беше единственото място, което му хрумна за начало на разследването — да се свърже с някой, който я е познавал.
— Госпожо Гент, моля ви. — Раменете му увиснаха. Той имаше внушителна фигура — и го знаеше. Трея с царствено изражение се спря на входа на кутийката си, обърна се предизвикателно, за да го погледне, кръстосала ръце на гърдите си и с порозовели страни. — Искам да разберете, че не съм търсил някакви специални свидетелства. Просто исках да добия представа за работата и живота й, да се опитам да потърся някаква логика в… — На крачка от опасността да признае непрофесионалната причина, поради която бе дошъл, той безпомощно замълча.
Трея Гент изглеждаше така, сякаш обмисля думите му, но когато най-сетне проговори, не прояви и намек за желание за сътрудничество:
— Наистина не мисля така, но, ако се сетя за нещо, лейтенант, ще ви уведомя.
Този път думите означаваха отказ.
6
По пладне Харди влезе в малкото фоайе към отделените за затворници стаи в болницата. Това беше депресиращо и студено помещение, слабо осветено, с високи прозорци с решетки и силен мирис на дезинфектант, влажни жълтеникави стени и две наклонени дървени пейки, които в момента никой не използваше. От лявата му страна една униформена полицайка седеше на захабено зелено бюро с компютър и телефон. При пристигането на Харди тя вдигна поглед, в който се четеше облекчение. Той прекоси стаята до нея и обясни за какво е дошъл.
— Знаете, че вече има посетител. Майка му е тук.
Не му бяха нужни някакви свръхестествени способности, за да разбере, че Джоди Бърджис е направила лошо впечатление на тази жена. Харди й се усмихна съчувствено.
— Нейното нещастно момче не е престъпник, просто е болно. Станала е някаква ужасна грешка. Не можете да го задържате тук, вие сте виновни и тя ще ви съди.
Полицайката му се усмихна в отговор.
— Все едно сте били тук.
— Вероятно ще мога да я успокоя.
— Може би. — Тя натисна един бутон на бюрото си и секунда по-късно друг униформен — този път висок бял мъж — отвори вратата в отсрещния край на помещение то. Харди й благодари и тя му отвърна със свиване на рамене: — Забавлявайте се.
Когато пазачът отключи вратата към стаята на Коул, Харди разбра защо затворниците даваха мило и драго да прекарат няколко дни тук. Не беше като в „Риц“, но изглеждаше много по-добре от обща килия в затвора зад Съдебната палата — единична стая с прозорец и закачен на тавана телевизор, който сега стоеше тъмен и безмълвен.
Коул бе наполовина излегнат на леглото, покрит до гърдите с чист чаршаф. Облечен в стандартната болнична нощница, той можеше да бъде обикновен пребит пациент, ако не се виждаха белезниците, които свързваха едната му ръка с рамката на леглото. Малко по-възрастно копие на Дороти Елиът с по-силно изразен фермерски произход седеше откъм прозореца и държеше свободната му ръка.
— Почукайте, ако има някакъв проблем — предупреди пазачът и затвори вратата. Харди пристъпи напред и се представи като приятел на Дороти.
— Благодаря на Бога — възкликна Джоди Бърджис, изправи се и заобиколи леглото с почти идиотско изражение на очакване и с протегнати ръце. — Господин Харди — продължи ентусиазирано, — Дороти ми каза какво сте направили. Дали някога ще можем да ви се отблагодарим!
Тя носеше скъпо изглеждащ, торбест тъмнозелен екип за джогинг с непознато лого над лявата гръд. Когато се приближи, Харди забеляза грижливо направения грим, боядисаната руса коса и множество бижута — обеци, гривни и пръстени с огромни цветни камъни на двете ръце. Той й даде шейсет и две или три, въпреки че с много усилия минаваше за малко над четирийсет.
— Не съм направил кой знае колко. — Харди усещаше, че не е направил нищо. От това, което му бяха казали, Коул е бил в болницата по времето, когато вчера следобед бе пристигнал в Съдебната палата. Той опита с една учтива усмивка: — Те трябваше да подложат сина ви на тестове, госпожо Бърджис, но…
— Не бъдете толкова скромен. Ако не бяхте се застъпили, Коул все още щеше да е в затвора. Нямаше да се грижат за него като сега. — Прочувствеността на тази жена беше малко прекалена. Тя хвана ръката на Харди с двете си ръце и здраво я стисна.
Като едва усещаше китката си, Харди съсредоточи погледа си отвъд нея върху заподозрения. Бяха му нужни усилия, за да поддържа неутрален тон:
— А ти си Коул. Как се чувстваш?
Джоди веднага се намеси и отговори вместо сина си:
— Чудесно, наистина. Нали, Коул? — покровителствено се отдръпна назад към леглото.
— Не зная, мамо. Не зная дали „чудесно“ отговаря на състоянието ми. — Гласът на младежа беше дълбок и леко дрезгав, със слаб дефект в изговора. Харди знаеше, че това може да е от умора, но бе много по-вероятно да е резултат от трайна употреба на наркотици. — Още един ден в онази килия… — въздъхна той, като клатеше глава.
— Не зная.
— Щяха да го оставят да умре — включи се госпожа Бърджис. — Просто искаха той да страда.
Харди поклати глава и изрече една благородна лъжа:
— Не мисля така — каза той. — Едва ли е било преднамерено. Те не постъпват по този начин. — Тогава защо…?
— Всеки ден в затвора пристигат много хора. Просто случайно се е получило така, че той е бил пропуснат. Хубавото е, че достатъчно бързо го открихме. — Харди забеляза, че ще трябва да говори през
