били. Или пък паметта му е изиграла лоша шега. Може би е било само фантазия или пък просто е объркал нещата, които са се случили.
— Объркал е, че е
— О, да. Мислите си, че човек би си спомнял за нещо такова. Ще се изненадате колко хора твърдят, че не помнят, след като са признали, че са го направили.
Очите на Ейб и Трея се срещнаха в малкото пространство помежду им в един вид споделено разбиране. Но това не трая дълго. Щом го осъзнаха, и двамата погледнаха настрани.
— И така — каза Трея, — имате нужда от свидетелски показания. За какво?
На Глицки му беше трудно да й обясни, тъй като истината бе, че се хващаше за сламка. Беше му достатъчно гадно от смъртта на Илейн, но да приеме факта, че е умряла при такава
Въпреки че на практика се бе случило точно това.
Но със собствената му дъщеря?
Глицки не би могъл да го възприеме и да живее с истината. Поне докато не научеше повече — за Илейн, за убиеца й, за срещата им, на която би могло да се придаде някакво допълнително значение.
Беше важно. Беше глупаво и безсмислено. Но трябваше да го направи, Ейб отново срещна погледа на младата жена.
— Ако например Илейн е работила като доброволец в някоя клиника или като адвокат, ако е имала някакъв професионален контакт с бездомниците…
— И тогава да е срещнала този мъж?
Глицки направи гримаса.
— Въпросът е, че ако Илейн е работела като доброволка с тези хора…
Трея клатеше глава.
— Тя работеше като доброволка, но не по улиците. Смяташе повечето от тези хора за изгубени. Мислеше, че ако те се върнат в правия път, ще е по тяхно собствено решение. Не те бяха нейната област на действие.
— А с кого работеше?
— Със студенти. С хора, които се опитват да направят нещо с живота си. Например, разработваше хипотетични казуси в „Хейстингс“. Нямаше особено търпение за професионалните жертви — винаги й се искаше да изкрещи на тези хора да не се оставят на порочните си навици.
— Очите на Трея проблясваха от нахлулите спомени. — Една от любимите й тези беше, че има само два вида хора — жертви и воини.
— Това ми харесва — каза Ейб. — Но може Коул Бърджис да се е мотаел с някои студенти.
— Със студенти по право? Не мисля. — Още едно поклащане на глава. — Не си спомням дори да съм чувала името му.
— Добре.
Трея отново прехапа долната си устна и Глицки се улови, че я наблюдава. Подпухнала, почти нацупена уста.
— Кога я видяхте за последен път?
Въпросът я стъписа.
— Защо питате? Не мислите, че аз… — Тя го гледаше опулено и с недоверие.
— Не мисля нищо. — Глицки нямаше намерение да я плаши. Той тушира тона си: — Опитвам се да започна отнякъде, да добия представа за последните й часове. Абсолютно рутинно.
— Полицията не казва ли точно това, когато подозира някого? Че е рутинна проверка?
Устните на Глицки се помръднаха на няколко сантиметра в още един опит за човечност.
— Права сте, наистина го казваме. Но аз нямам подобни намерения.
Трея въздъхна тежко.
— В неделя следобед. Тук. — Според впечатлението на Глицки, тя имаше нуждата да обясни по- подробно и продължи: — Често идвам през почивните дни, а тя трябваше да свърши малко специализирана работа като длъжностно лице.
Глицки кимна с разбиране. Длъжностното лице бе адвокат, който е избран от съда да послужи като гарант на някакъв специализиран материал — лекарски доклади, досиета на адвокати, експертизи на психиатри — и да пресее необходимата на съда информация. Ако експертът, който е изготвил документа, не е бил юрист, длъжностното лице трябва да направи истинското разследване и да отдели това, което може да се използва в делото. Така личните документи на останалите клиенти и пациенти запазваха своята поверителност.
— И Илейн е дошла тук, след като е свършила работата си?
— Да.
— По кое време?
Лицето на Трея изразяваше съсредоточаване.
— Не съм напълно сигурна. Смрачаваше се, значи е било около пет и половина. Тъкмо привършвах.
— И за какво беше дошла?
— Да остави няколко папки. После отиваше на някаква среща, след това щеше да се прибира.
Сега Глицки бе облегнат напред. Това беше неочаквано попадение. Трея бе говорила с Илейн през последния ден от живота й, часове преди смъртта й.
— Спомена ли с кого има среща или пък къде?
— Не. Опитах се да си припомня за себе си. Но тя не ми каза. Сигурна съм. Просто подхвърли, че има среща и ще се видим на другия ден. Винаги ходеше по срещи.
— Изглеждаше ли притеснена? Дали действаше така, сякаш нещо я тревожи?
Трея се поколеба, след това отново погледна Глицки в очите.
— Сега ми е много трудно да кажа, след като зная какво се е случило. Всичко придобива различна окраска. Чудиш се дали си видял нещо или не.
— Но сте видели, нали?
Тя поклати глава.
— Не съм сигурна. Ако беше дошла на работа в поне делник, усмихната и щастлива, никога не бих помислила затова. Зная, че не разсъждавах по този въпрос, когато в неделя вечер се прибрах вкъщи. Просто си помислих, че както винаги е претоварена. Както беше. — Промяната в глаголното време я притесни и тя спря.
— Всичко е наред. — Глицки трябваше да се пребори с желанието да се протегне и да я докосне, да й предложи някаква утеха. Вместо това се облегна назад, без заплаха и без натиск, и я остави отново да улови нишката на мислите си. — Всичко е наред — повтори той.
— Знам. Знам. — Погледът й изразяваше благодарност и тя за момент го задържа върху лейтенанта. После кимна и въздъхна: — Сега бих казала, че, да, може би нещо я тревожеше. Изглеждаше някак… особена. — Трея побърза да защити шефката си. — Но понякога става такава. Винаги мисли за прекалено много неща, има доста грижи.
Внезапно изразителното лице на Трея се промени от неочакван прилив на нетърпение към всичко това и почти гневна ярост.
— За какво мислите? — попита Глицки.
— Мисля, че не познаваше убиеца си. Това е глупаво. По никакъв начин не беше свързана с него. Никой от хората, които я познаваха, не би поискал да я убие. — Тя вдигна поглед, в който се четеше предизвикателност, с нотки на язвителност, че той не може да я разбере напълно. — Трябваше да я познавате.
— Познавах я — отвърна Глицки. — Смятах, че е фантастична.
— Никога не ви е споменавала като приятел. — Внезапно язвителността в гласа й стана по-отчетлива, несъмнена — всичките й инстинкти за самосъхранение бяха излезли неочаквано на повърхността.
— Е, не, не точно приятел. Познавах я от времето, когато заедно работехме в Съдебната палата.
— Знам. Помня ви. Аз също работех там, като чиновник.
