— А да ни нанесеш непоправима вреда?
— Не.
— Какво искаше?
— Да помогна на нашите.
Аборито тежко се приближи към нас. Протегна ръката си с перлата към псилонеца и изфъфли:
— Помогна на нашите.
Последва ослепително избухване и изобщо не се разбра какво и откъде бе стреляло. Тялото на аборито се разлетя на кървави късове.
— Защо? — попитах.
— Непълноценният разум, неспособен да се бори за съществуване, не бива да пречи на разговора между разумни същества.
Виж ти. Наредиха ме сред разумните. По законите на чужда, странна логика.
— Ще бъдеш пленен — каза псилонецът. — Скоро планетата ще бъде наша. Ще водим преговори с императора на хората.
— Никой няма да преговаря с вас — казах аз. — Войната свърши много отдавна. Просто ще ви унищожат.
— Ще водим преговори — повтори псилонецът. — Корабът се приземява. Тези, които ни помогнаха, ще бъдат пуснати. А онези, които ни се противопоставиха, ще унищожим. Тези, които се бореха достойно, ще бъдат пленени.
Едва ли разбра, че не гледам към него. А към обвитата от дим черна далнина, към края на гората.
— Не биваше да убивате аборита — казах. — Нали това не е първият, когото сте убили?
— Непълноценен разум — отсече псилонецът.
Хоризонтът сякаш се движеше. Кафявите, безформени, аморфни фигури изпълзяваха една след друга. Не знаех, че умеят да се движат толкова бързо.
— Грешите — казах аз. — Отново сгрешихте. Нищо не се дели толкова лесно. На свои и на чужди, на пълноценни и непълноценни. Това никога не върши работа.
— Корабът каца — тържествено обяви псилонецът. Протегна ръка и изтръгна бластера от колана ми. Металните пръсти се свиха, после хвърлиха настрана смачкания пистолет. — Ти си пленен.
Пристъпи към ранения си съплеменник. Вдигна го с лекота с обкованите си в броня ръце. Гледката беше трогателна.
А в небето, забулено в пепел, се разнесе провлечен тътен. Крайцерът още не се виждаше, но се приземяваше, известявайки за себе си с грохота на двигателите. Полъхна вятър, пепелта се понесе към гората, а високо-високо горе блесна исполинският цилиндър.
Но аз гледах към движещия се хоризонт.
Никога не бяха се събирали в такова количество — те, аборигените на планетата, меланхоличните същества, които не се нуждаеха от нищо.
Очевидно бяха преценили, че дразнителят е прекалено сериозен.
Ан и Артем стояха, заобиколени от псилонците. Бяха си обърнали гръб и гледаха спускащия се кораб. Навярно псилонците щяха да ги пуснат веднага, щом „Лоредан“ докоснеше площадката за кацане.
Тези странни деца, както и псилонците, не разбираха това, което аз вече бях разбрал. Краткото обяснение е недостатъчно, трябва да си се родил и израснал на нашата жалка планета, за да оцениш случващото се.
Псилонците имат свой кодекс на военната чест. Аборитата — също.
Първо се взриви крайцера.
Сякаш го разряза лъч — прецизно, по средата. Само дето на планетата нямаше лазери с такава мощност, че да разсекат боен псилонски кораб. Носовата част веднага полетя надолу, почти отвесно, а задната част запази траекторията си още няколко секунди, сякаш разделеният на две кораб все още работеше.
Навярно аборитата също си помислиха нещо подобно — задната част на цилиндъра цъфна като цвете, изхвърляйки някаква безформена маса, съпроводена от огнени струи и синкави мълнии. След миг в небето избухнаха три ярки звезди — псилонците се лишиха от изтребителите си.
Дори нямах желание да се радвам. Мислех си само, че не си е струвало да отбраняваме планетата — трябваше да изоставим всичко и да се скрием в гората.
И да оставим сенките от миналото сами.
А глупавите и непълноценни аборигени сами да решат кого ще пуснат да отседне в дома им.
Земята се разтърси двукратно, когато отломките от кораба докоснаха площадката. По бетона премина вълна, изхвърляйки оцелелите плочи. Паднах на земята, право върху останките от горкия туземец. Изглежда, бившият стратегически космодрум на Империята окончателно изгуби значението си. Тук вече не можеше да кацне и яхта.
Колелото на аборитата се затвори около космодрума и пое към центъра му.
Десантчиците сгъстиха строя си. Пред тях се издуха познатите червени облачета, сляха се в ивица и запълзяха напред, срещу настъпващите диваци.
Аборитата реагираха бързо. Навярно в такова количество можеха да усещат заплахата значително по- добре, а и да я отстраняват много по-ефективно.
За част от секундата фигурите на псилонците се оцветиха изцяло в бяло. Когато размекналите се сегменти на броните се посипаха на земята, вътре вече не бяха останали никакви тела.
Пълноценен разум, непълноценен разум — струваше ли си да се правят изводи толкова бързо? Някои са излезли в космоса и са създали велика машинна цивилизация, на други това просто не им е било необходимо.
Изправих се и тръгнах към децата.
Очите на Ан Ейко бяха безумни.
— Страх ме е — прошепна тя. — Страх ме е.
Не, не приличаше на малко момиче. А на изплашена жена.
— Бих те посъветвал да бягаш към яхтата — казах й аз. — Току-виж се окаже, че е оцеляла. За теб всички са чужди. А за аборитата ти си се превърнала в едно цяло с псилонците.
Бурната вълна от люлееща се безформена плът наближаваше. Видях, че е започнала да се разпада на отделни потоци — течащи към отломките от кораба, към щабния бункер, където навярно имаше оцелели псилонски десантчици, към някакви известни само на аборитата обекти.
Една от групите вървеше към нас.
— Артем, знаеше ли, че Ан възнамерява да се свърже с псилонците?
Момчето потрепна. Кимна.
— Твое решение ли беше това?
— Не. — Явно не му беше лесно да говори. — Не беше мое. Но аз не й забраних. Не исках да умирам. Не искам.
Ан изскимтя. Тънко, пронизващо. Разбирах какво се случва — тя усещаше заплахата. Аборитата не бяха жестоки. Но те даваха да се разбере какво възнамеряват да правят.
В ръцете й отново се появи пистолета — и момичето започна да стреля. Много бързо и — както изглеждаше отстрани — без да се прицелва. Обаче аборитата падаха едно след друго. Не опитах да й попреча: първо, не бих успял, и второ, това нямаше да промени нищо.
Вместо това хванах Артем за рамото и закрих с длан очите му. След секунда се наложи и аз самият да зажумя — защото случващото се беше прекалено страшно. Но момичето продължи да стреля още няколко секунди. Изобщо не знам как бе възможно подобно нещо.
А аз очаквах всеки момент лицето на Артур да избухне под ръцете ми. Тогава щеше да се наложи да дръпна длани и, въпреки че той така или иначе нямаше да може да види нищо повече, щях да се чувствам като предател.
Но това не се случи.
— Мир и любов.
Погледнах аборито. Неговите съплеменници ни обграждаха и прахът, останал от Ан Ейко, вече се смесваше под краката им със сгурията от изгорелия бетон и пепелта от псилонците.
