общността ни.
Когато се добрахме до бункер „делта“, аборито вече беше изостанало на половин километър. Намерих бързо замаскирания люк — това изкуство не се забравя. Изчистих от прахта контролния пулт върху бетонната плоча и натиснах бутоните. Древният механизъм се замисли и подаде зелен сигнал. Във военно време почти изцяло се отказвахме от ключалките, реагиращи на конкретна личност, достатъчно беше да разпознават дали си свой или чуждоземец.
Защото можеш да предадеш страната си, дори и планетата си. Но нима има безумец, способен да предаде човешката раса?
Спуснахме се на двайсетметрова дълбочина по тясна бетонна шахта. Открих винтовата заключалка на тежкия стоманен люк и го отворих.
— Осветлението работи — с учудване каза Артем.
— То се включва, когато някой влезе в бункера — обясних аз. — Когато дойдох тук за първи път, бях по-малък от теб.
Стояхме в дълъг коридор с разположени на голямо разстояние една от друга лампи под тавана и още по-рядко срещащи се стоманени врати.
— По-нататък са техническите помещения — казах аз. — Няма смисъл да продължаваме. По-добре да отидем в бойния пост, там има кресла и можем да поседнем.
Децата някак утихнаха. Тръгнах напред, търсейки по стената нанесените някога със сажди и флумастери знаци. Разпознах дори своя разкривен подпис — по онова време оставянето на следи по стените на мъртвия бункер се смяташе за висше геройство. Колко малки и глупави сме били.
— Бойният пост — Ан посочи символите над една от вратите.
— Аха. Там не е много уютно, но… — докоснах сензорния пулт и вратата се плъзна настрани в стената.
— Иха! — тихо произнесе Артем.
Само че аз бях изумен не по-малко от него.
Някога, когато идвахме тук, постът беше напълно блокиран. Сядаш зад пулта, барабаниш по клавишите колкото си искаш — никаква реакция. Само слабата светлина и тихото шумолене на инсталацията.
Сега постът беше оживял.
Пред главния боен пулт светеше огромен триизмерен екран. Схематично изображение на огромния космодрум, някакви постройки, разположените в един от ъглите кораби. Множество точки — зелени и червени, пълзящи по картата. Червените бяха съвсем малко и не беше трудно да се досетя, че това са псилонските десантчици. Зелените бяха значително повече. Но съвсем не две хиляди, а най-много хиляда.
— Легитимирайте се — прозвуча тих женски глас. — Раса, поданство, звание, име и фамилия.
Преглътнах заседналата в гърлото ми буца.
Компютърният пост на бункера, оживя. Очевидно при началото на атаката някакви системи бяха започнали да разконсервират бойната точка.
— Легитимирайте се — произнесе гласът със същата интонация.
— Човек, Империя на хората, опълченец, Алексей Кононов — прошепнах аз.
— Опознаването е приключено. Съгласно правилата за извънредни ситуации управлението на бойна точка „делта“ се поема от опълченеца Алексей Кононов. Моля ви да заемете мястото на командира.
Огледах се, очаквайки подкрепа. Но Ан беше напълно шашардисана. Озърташе се, хванала бластера с двете си ръце, сякаш се готвеше да отрази нападение. Виж, в очите на Артем изведнъж се бе появила искрена детска радост. Момчето бе попаднало в героичните си сънища. Най-най-героичните, в които внезапно в ръцете ти попадат власт и оръжие.
— Поемам командването — казах, неспособен да позная гласа си. — Доложете обстановката.
Креслото на командира беше прекалено голямо — сякаш отново бях станал дете. После съобразих, че е предвидено за човек в тежка бойна броня.
— Охраняваният обект е подложен на нападение. Противникът е идентифициран: псилонски десантен крайцер „Лоредан“. Сили на нападателите: четири десантни бота, четирийсет индивида — десантчици, три изтребителя тип „Трамп“. Към настоящия момент планетарните сили са унищожили един десантен бот и три индивида. В обекта в настоящия момент се намират трийсет и седем индивида — десантчици. Изтребителите охраняват „Лоредан“, който навлиза в района на кацане. Очаквано време на приземяването — двайсет и четири минути.
Компютърът на бункера не умееше да се учудва. Той също беше сянка от дълги-предълги сънища.
— Спомагателните точки „алфа“, „бета“ и „гама“ са унищожени от атаката на изтребителите. Насочвам вниманието ви към точността на атаката — тя предполага наличието на вражески агенти на планетата. Силите на опълчението са разпръснати и се движат безредно по площадката на космодрума. Насочвам вниманието ви към некомпетентното ръководене на войските. Съпротивата на нашите сили в района на щаба продължава. Предполагаемо време на превземане на щаба — девет минути. Чакам нарежданията ви.
На пулта пред мен сияеха стотици бутони, сензорни панели, индикатори, екранчета. Не знаех как да управлявам всички тези уреди, но това, общо взето, нямаше значение.
— Доложи възможните мерки за противодействие срещу десанта — казах.
— Атака срещу крайцера „Лоредан“ в момента на спускането му върху планетата. Вероятност за успех — пет процента. Атака срещу псилонските десантчици върху площадката на космодрума. Вероятност за успех — седемдесет и три процента, с последващо унищожение на бункера от космическите сили на агресора.
— Ама нали дойдохме тук да се скрием! — извика зад гърба ми Ан Ейко. — Алексей!
Чел съм доста книги за войната, а съм гледал и немалко филми. Не знаех само до каква степен бойните постове на стационарните огневи точки дублират командите зали на космическите кораби.
Ето че имах шанс да проверя.
— Опасност от бунт! — казах аз.
— Изпълнено — рапортува компютърът, когато синкавата чаша на защитното поле покри креслото. Ан Ейко, вече вдигнала пистолета, не рискува да стреля.
Погледнах екрана, където червените точки „разпръсваха“ зелените, а десетина десантчици бяха наобиколили щаба.
— Атака срещу десанта, изпълнявай! — наредих.
— Изпълнявам — потвърди мекият глас.
Представях си прекрасно какво се случва над нас, на повърхността. Лазерните оръдейни кръгове и ракетните дула, измъкващи се изпод земята. Разгръщащата се гъста мрежа на радарите. Енергийните избухвания — огнени бичове, чиято мощност е достатъчна, за да унищожи боен кораб.
Трябва да стигне и за десанта, макар и да е добре защитен.
— Така или иначе не можем да победим! — закрещя Ан Ейко. — По никакъв начин! Изтребителите ще унищожат бункера, „Лоредан“ ще кацне и ще се укрепи, ще изпепелят планетата с мезонна бомбардировка!
Гласът й беше изкривен от защитното поле и не звучеше съвсем човешки.
В известен смисъл наистина не беше човешки.
— Там са моите приятели — казах аз, кимайки към екрана, където щабът на космическата система се бореше безнадеждно.
— А наши? Има ли наши? — извика Ан Ейко. Малкото, красиво, къдраво момиче Ан, което се беше научило да служи и да охранява много добре.
Своите.
За нея ние бяхме чужди. И нямаше разлика между псилонците и хората от пограничните райони.
— Щяхме да имаме шанс — казах. — Ако не беше предала на псилонците информацията за известните ти бойни точки.
Гледах лицето на Артем — исках да разбера дали това му е било известно.
Момчето прехапа устни.
Знаеше.
