злобно. Нещо при тях не беше наред.
— Внимание, всички!
Потрепнах, когато в ушите ми се разнесе гласът на Огарин. Така и не ни бяха предупредили, че наметалата са снабдени със средства за свръзка.
— Постоянно ще съм във връзка с вас. Едностранна, за съжаление. И така, съобщиха ми, че всички групи са заели позиции. Децата и възрастните вече са в гората. Получих от тях последния доклад, след което радиостанцията беше унищожена. А сега — най-важното. По данни на спътниците за наблюдение десантът е започнал.
Побиха ме тръпки.
— Първо идват три изтребителя. Повтарям — три. След тях — четири десантни бота. Очевидно, това е всичко, което им е останало. На стационарните точки е дадено нареждане да пропуснат изтребителите и да съсредоточат огъня върху десанта.
Гласът на Денис леко потрепна. Той прекрасно разбираше, че с тази заповед обрича хората си на гибел. Докато артилеристите се опитват да разбиват силовите щитове на десантните ботове, изтребителите ще унищожат бункерите.
Затова пък ще се появи шанс за нас.
— Време до появата на изтребителите — три минути. Време до появата на десанта — пет-шест минути. Пожелавам късмет на всички нас!
Отново настъпи тишина. Но за кратко.
— Не съм ти заповядвал това!
Погледнах чуждоземците. Артем се беше надигнал на лакът, едва забележим откъм гърба. Ан с рязко движение го притисна към бетона. Бързо му каза нещо. Стори ми се, че разчетох по устните й „вече е късно“.
Всеки с проблемите си.
— Ох, не ми харесва това — промърмори Семецки.
И в този момент се разнесе тънък писък. Разбирах, прекрасно разбирах, че не си струва да издавам местоположението си. Но все пак погледнах нагоре.
Изтребителят на псилонците дори не се виждаше — той атакуваше от стратосферата. Виж, самата атака беше като на кино. Стандартен епизод — смазване на планетарната защита.
Шест ярки точки, шест въртящи се оранжеви вихрушки се носеха право към нас.
Земята затрепери, плочите зад нас започнаха да се разтварят и нагоре се издигнаха сиви метални колони. Част от тях изстреляха в небето ракети, останалите започнаха да се пренареждат, образувайки чадърите на фокусиращите антени. Сякаш в отговор на огнения дъжд планетата създаде чудовищна форма на живот — стоманена гъба.
Но беше закъсняла.
И шестте плазмени заряда удариха в центъра на кръга. Ударната вълна ме отхвърли на няколко метра, оглушах напълно. Като в кошмар виждах как въртящите се огнени вихрушки изяждат бетона, потъвайки все по-надълбоко. В сивата прохлада на бетонните коридори, в пълните с генератори и бойни глави подземия, в надеждните-пренадеждни бункери, където седяха войниците на Империята — две момчета, изпратени на смърт по нареждане на Огарин.
Не може да бъде!
Дори ми се стори, че видях и неясната сянка на псилонската ракета, гмурнала се подир плазмените заряди в огненото гърло. Земята потрепери още веднъж — и настъпи тишина. А после над нас прелетя и изчезна назъбеният сребрист силует на изтребителя.
Секретна точка „гама“ беше унищожена за миг, без да успее да направи нищо.
Сякаш псилонците прекрасно знаеха къде е разположена.
Не може да бъде!
Изправих се, размахвайки в безсилна ярост юмрук срещу небето. В сякаш запушените ми с памук уши започна да се промъква лек тътен: някой беше започнал да стреля след изтребителя. Глупаво и неефективно.
— Прекратете огъня! Всички да прекратят огъня! — Огарин навярно крещеше с всички сили. — Заемете позиции. Чакайте появата на десанта. Всички да заемат позиции!
Отпуснах се на колене и допрях лице до бетона. Някъде дълбоко под нас кипеше огнено езеро, но кой знае защо тази мисъл не ме плашеше. Зад нас към небето се издигаше колона от плътен черен дим, неочаквано права и дори красива.
А на хоризонта се издигаха още две такива колони.
Бяхме се лишили от стационарните бази още в първата минута на битката. Псилонците не ни дадоха шанс да атакуваме десантните им ботове.
Глава 4
ПРЕДАТЕЛИ И ГЕРОИ
Псилонците са много слаби физически.
Разправят, че дори човешко дете е способно да убие псилонец без особени усилия.
Освен това, те са страшно малобройни. Всеки женски индивид през живота си създава не повече от три деца, това е физиологически обусловено от наличието само на три яйцеклетки в организма.
Но псилонците никога не са опитвали да надделеят с помощта на физическа сила или на численото превъзходство.
Десантният бот се приземи на около километър от нас. Лежахме, стиснали оръжията, и с омраза гледахме подобния на яйце сив кораб, обгърнат от дъгоцветните завеси на силовите полета. Нямаше никаква надежда да се пробие такава защита с ръчни оръжия.
Десантчиците започнаха да излизат.
Дори в бойни екипи те не изглеждаха особено опасни. Около два метра високи, съвсем обикновени на вид брони. Но ако някой се опиташе да създаде броня с подобна вътрешност на Земята, тя би тежала поне десет тона. Дори сега ние не притежавахме преносимите кваркови реактори, които даваха на псилонските десантчици енергия, нито пък имахме „стелещите се“ силови полета, позволяващи им да се придвижват с лекота.
Те бяха десетима. Застанаха в редица и тръгнаха към нас. Спокойно и открито — може би наистина не ни забелязваха под наметалата, а може и презрително да ни игнорираха.
— Защитниците на точка „алфа“ и „гама“ — пригответе се за сражение! — изрева Огарин. — Откривайте огън по заповед на командирите си. Охраната на щаба — стреляйте по моя команда!
Лежахме неподвижно. От време на време поглеждах към съседите си, опитвайки се да ги видя, от време на време прехвърлях поглед към лениво приближаващите се десантници. Нима знаменитият „Ултиматум“, стрелящ със заряди от антипротони, не можеше да пробие защитата им? Нима лазерният залп на „Шанса“ можеше да отиде на вятъра?
Горните крайници на псилонците се движеха ритмично. Размахваха ръце при движението си, съвсем като хора.
Е, хайде, елате. Чичо Гриша, какво се бавиш? До враговете оставаха триста метра, дори моят бластер можеше да ги уцели.
И в този момент псилонците изстреляха залп.
Отново ни изпревариха.
Стремителни завъртулки от огнени нишки — плазмени заряди, а може би нещо друго. Зашеметено поклатих глава — псилонците продължаваха спокойно да се движат към нас. Обърнах глава наляво и се вцепених.
Там, където току-що лежеше Семецки, сега имаше черен кръг, във вътрешността на който всичко беше изпепелено. От него вертикално стърчеше разтопената цев на „Ултиматума“, така и не успял да стреля нито веднъж.
Гледах този странен паметника само миг. Предателското оръжие, което не успя да се скрие под „Хамелеона“.
После извадих бластера изпод корема си.
