— Не се поддавайте на провокациите! — разнесе се гласът на Кононов. Както се оказваше, той също имаше връзка с екипите ни.
— Я се разкарай, чичо — казах аз.
Прицелих се в един от псилонците — не е ли все едно в кого ще стрелям? — и натиснах спусъка.
Нашите само това и чакаха.
Когато петстотинте дула се обадиха, въздухът избухна.
— Ааа!!! — разнесе се вик до самото ми ухо. Без да прекъсвам стрелбата, аз се обърнах, абсолютно сигурен, че Олга Нонова умира.
Нищо подобно!
Храбрата учителка се беше изправила в целия си ръст, игнорирайки и нашите безпорядъчни залпове, и ответния огън на псилонците. „Шансът“ в ръцете й постоянно бягаше встрани, лазерните лъчи като бичове шибаха земята. Не знам какво я крепеше. Може би късметът, който никога не беше достигал на мен, или пък безумна смелост.
— На ви, чуждоземци! На! — крещеше Олга. Очите й блестяха. Кой сега би могъл да си помисли, че тя е миролюбива учителка на началните класове! Нищо, че стрелбата й беше напълно безрезултатна — тя държеше цевта прекалено ниско и изгаряше само бетона пред себе си; но самият й пример ни караше да се чувстваме горди, че сме част от човечеството.
В редицата на псилонците изведнъж се разнесе взрив. Нечий изстрел все пак бе пробил защитата на един от десантчиците! Гротескната фигура се замята, разцепи се на две, рухна.
— Така ти се пада! Да! — изкрещя Олга, приписвайки успеха на себе си.
Ответният удар на псилонците последва незабавно. Те явно осъзнаха, че надделяваме над тях благодарение на количеството си и прекратиха единичната стрелба. В замяна на това пред всяка фигура се наду малко червено облаче.
Не знаех какво е това.
Обаче чичо Гриша знаеше.
— Всички да отстъпят! Незабавно! — извика той. — Организирано! Първи и втори взвод — вляво! Трети и четвърти — вдясно.
Какви взводове? Докато вървяхме по пътя за насам, Григорий се опитваше да ни раздели на отряди и аз дори помнех, че съм попаднал в четвърти взвод. Само че да бягам надясно и да заобикалям ямата, останала на мястото на бункера, би било самоубийство. Нали бяхме заели позициите си както ни падне.
А червените облачета пред псилонците се сляха, разтеглиха се в яркочервена ивица и като зловеща мъгла запълзяха към нашите позиции.
Може би за пръв път в живота си не послушах чичо.
Втурнах се наляво.
До мен се носеше храбрата Нонова, размахвайки тежкия „Шанс“, сякаш бе лека показалка. Следваха ни Артем, Ан и още десетина човека.
Цялата ни позиция се опразни. На местата си останаха само няколко бойци, които или не бяха чули заповедта на Кононов, или бяха повалени по време на битката. Чувахме звуците от стрелбата докато червената мъгла не ги погълна.
После моментално всичко утихна.
— Гадини! Подляри! — с тънко гласче извика Ан Ейко. — „Пълзящият щит“ — нямаха право!
Господи, тя наистина беше съвсем дете! Какви права по време на война?
Бяха изминали само няколко минути, а нашата разпръсната тълпа беше вече на километър от бункера, фигурите на псилонците се движеха равномерно към нас, игнорирайки редките изстрели от голямо разстояние. Сега щяха да проверят тлеещите останки, а после…
После щяха да тръгнат да избиват и нас.
Скоростта им не бе много по-голяма от нашата. Но оръжията им бяха по-далекобойни. И можеха да вървят с часове, без да намаляват темпото — нали не изразходваха сами силите си, а ги водеше бронята.
Пристъпих още веднъж и спрях. Само децата последваха примера ми — и Олга Нонова, и всички останали продължиха да бягат.
— Ан, какво възнамерявате да правите?
Нито за секунда не се усъмних, че не им пука за нарежданията на Огарин и за планетата.
Момичето понечи да ми хвърли презрителен поглед — и изведнъж размисли.
— Трябва да се скрием. Битката е загубена, това е ясно.
Кимнах. Нямаше смисъл да се оспорва очевидното.
— Сега ще започнат да прочистват космодрума. Трябва да се спотаим, а когато „Лоредан“ кацне и започне разтоварването на техниката — да се доберем до нашата яхта. Можем да опитаме да избягаме. И дори да продължим участието в регатата.
— Вие сте се побъркали с тази ваша регата! — извиках аз.
Ан Ейко сви рамене:
— И какво от това? Ти отново имаш шанс. Само че сега в теб е не само наградата, а и камшика.
Безумни деца.
Погледнах Артем.
Не, момчето май не беше безумно. В очите му се четеше и тъга, и страх, и отвращение, но най-много — молба.
Защо толкова го беше страх да умре?
Децата още не разбират какво е това смърт. Рано му е да се бои толкова.
Но той се боеше.
Погледнах още веднъж димните стълбове. Псилонците ни помляха за нула време, бяха разгадали всичките ни планове. Огневите точки „алфа“, „бета“ и „гама“ догаряха.
Само че нали точките бяха четири!
Тръснах глава, опитвайки се да се отърва от гледката. Къде ходехме да играем? Обикновено в „алфа“ или „гама“, те бяха най-близо. По-рядко — в „бета“. И само два-три пъти, на връщане от поход из горите или от Сребърните водопади — в „делта“.
Нима Огарин не знаеше за нея?
Десет километра, някъде на югозапад. Погледнах нататък — небето оставаше чисто, синьо.
— Знам къде ще се скрием — казах. — Да вървим.
Има религии, които смятат, че целият свят е сън. Сън на Бога, измислил света. Твой собствен сън. Сън на някой съвсем обикновен човек. Ако това е истина, навярно обяснява много неща — нали сънищата винаги са ужасни в някакво отношение. Дори красивият и приятен сън е страшен с това, че се налага да се събудиш.
Може би наистина всичко това бе сън?
Крачехме бързо по безкрайната бетонна площадка, далеч от методичните, жестоки псилонци и от нашите момчета, опитващи се да им се противопоставят.
Насън не бива да се предаваш, нали?
Или, ако си се предал в съня, значи отдавна си готов да го сториш и наяве?
А може би всичко това се присънваше на мен? И Ан Ейко с изнервения си брат, и атаката на псилонците. Или поне само атаката? Сега щях да се събудя и щеше да се окаже, че състезателите са продължили по пътя си, че няма и помен от никакъв „Лоредан“, а аз трябва да купя букет цветя и да отида да искам ръката на Олга Нонова. Вероятно отец Виталий щеше да разтълкува така кошмарния ми сън, в който застаряващата учителка изведнъж се е проявила като героиня.
Не. Не беше така.
Всичко бе наяве.
Просто древните страхове оживяха, страшните сънища се въплътиха наяве.
Размитите, неясни сенки, които ми беше толкова приятно да си представям вечер, под одеялото, след като слагах настрана книжката за Смутната война — те се бяха върнали. Бяха придобили плът и кръв. И пожелаха нашата кръв.
Нима не разбираха, че са изминали два века и че сега цари мир?
